Нима там свършват звездите?

Глава 1

Хралупата се огласяше от звънък смях. Почти всички от семейство Уизли, заедно с Хари Потър, се бяха събрали, за да отпразнуват петнадесетия рожден ден на Джини. Но времето сякаш се подиграваше на това огнено момиче – валеше пороен летен дъжд и всички се бяха натъпкали в малката всекидневна. Хари се беше облегнал на една от стените, наблюдавайки как Джини, седнала на дивана, се заливаше от смях на шегите на Фред и Джордж.
-Хей! Нещо за пиене, Хари?- туко-що Рон се беше появил от някъде зедно с Хърмяни, която беше с необичайно разрошена коса.
-А, не. Не съм жаден.-усмихна се Хари и отново прикова вниманието си към Джини, кояро сега едва си поемаше дъх, защото Фред и Джордж бяха преминали в настъпление ‘гъделичкане’.Гледайки тази борба Хари намигна на Рон, който разбра намека и само след секунда се бяха нахвърлили на Хърмаяни, което й дойде като гръм от ясно небе. Опитвайки се да избяга, тя се спъна и се приземи на сантиметри от Джини. Така на дивана настана такава бъркотия, че никой не знаеше кой кого гъделичка. След няколко минути ожесточено въргаляне се оказа че Рон и Хърмаяни са сплетено кълбо от ръце и крака на пода, Джини, леко изчервена, е яхнала коленета на Хари, а близнаците стоят настрани явно отдавна напуснали бойното поле.
-Хах, Фред! Вече се оформят!-подметна Джордж, гледайки многозначително към по-младите.
-О, да!...Определено вече си ги знаем!-подсмихна се Фред.
-Какво правите тук?! – госпожа Уизли оглеждаше безпорядъка в стаята - Рон, Хърмаяни защо се мачкате на пода?! Джини веднага слизай от Хари! Виж го какъв е слабичък, ще го смажеш!
-Не съм дебела, че да мога смачкам каквото и да било! – разфуча се Джини – И няма да ми казваш какво да правя!
-Добре, добре! Хайде идвайте за тортата. – Моли се отдалечи, мърморейки си нещо подобно на „Пубертет...пубертет”
Джини отметна дългата си червена коса и стана от коленете на Хари, а той остана почти зашеметен от аромата , който усети в дробовете си...аромат на цветя. Всички насядаха около масата, докато Моли раздаваше наред доста нескромни парчета торта. За няколко минути не се чуваше нищо друго, освен трякането на вилиците.И изведнъж...писък!
-Фрееееед!-Джини беше извикала след като Фред беше запратил огромна сметанова топка по лицето и сега тя приличаше на сладолед с червена коса.-Ах тиии!-тя грабна първото парче торта, което и се изпречи и замахна...но не уцели.Тряс!
-Опа.
-Джини, какво по дяволите правиш!? - изписка Хърмаяни, оглеждайки с ужас косата си.
-Ами...аз...уцелих те с торта! – засмя се Джини.
Тряс!
Рон туко-що беше запратил друга сметанова бомба към Хари, който вече запращаше сметана на посоки, понеже не виждаше нищичко от глазура.
Единствено Моли се опитваше да въдвори ред, но се отказа след като и тя бе покосена от сметанобомба. Борбата се пренесе отвън, на двора, където все още продължаваше да вали безобразно силен дъжд. Всеки гледаше да се скрие зад някое дърво, но най-често скривалището не се оказваше удачно. Джини вече можеше да се сбърка с разтопен сладолед. Тънката й лятна рокличка, цялата в сметана, беше прилепнала към нея и очертаваше тялото й, а косата й висеше на мокри кичури по нежните й рамена. Хари забеляза това, за миг отклонявайки вниманието си от всичко останало.”Красива е.” - помисли си той – „дано този , които бъде с нея я направи щастлива”...Но той знаеше, макар и да не го осъзнаваше, че е единственият, който може да я направи щастлива...

Глава 2

Няколко дни след рождения ден на Джини веселото настроение още витаеше из цялата къща. Изключение правеше Моли, която се разхождаше напред-назад като буреносен облак. Тази нейна ‘буреностност’ вероятно се дължеше на това, че на нея се падна честта да почисти къщата от всичката сметана, насъбрала се по стените. А Джини и Хърмаяни постоянно се заливаха от безмълвен смях незнайно защо.
За не толкова голямо учудване на всички, Хари беше по-мълчалив от всякога. Почти на слизаше при другите. Когато близнаците идваха отвреме-навреме, се опитваха да го изкарат от мрачния свят, в който се беше затворил, но без резултат.
Хари се беше излегнал на сянка под едно дърво в градината на „Хралупата”. Всъщност той си мислеше за Сириус, за смъртта му, за това че не бе успял да го опознае достатъчно добре, за това на колко много неща можеше да го научи от кръсника си, мислеше и за това как беше изложил на смъртна опасност приятелите си. “Аз съм виновен за всичко и никой друг! ” упорито си втълпяваше той и се опитваше да си повярва. Но депресарските мисли на Хари бяха прекъснати от звучно кикотене, което идваше от другия край на градината. Той бавно се изправи, чудейки се кой е източникът на този безумен смях. В първия момент видя двама високи мъже, облечени с ярко сини мантии...еднакви мантии. Момчето вече се досещаше кои са, но...как беше възможно?
-Какво...Фред? Джордж?...вие ли сте?! – попита с недоумение Хари, след като приближи и видя че от огнено червените им коси не е останало нищо друго освен крещящо синя коса, дълга до кръста, която беше напълно несъвместима с луничавите им усмихнати лица.
Поредния пристъп необуздан смях.
-О-о-о! Да! Как ни позна, Хари? – подсмихна се Фред - Охо! Здравей, сестричке! – поздрави той Джини, която очевидно туко-що се беше появила, влачейки Хърмаяни след себе си. След това всичко се случи много бързо. Джини само премига няколко пъти с очи, колкото да разбере кой стои пред нея...и премина в настъпление!
-Ах, вие! Вие ми обещахте! Аз! Аз ви дадох идея за тях! – разфуча се тя, като се опитваше да докопа и да удари възможно най-голяма част от братята си. – Вие! Лицемери такива! Излъгахте ме! Ще ви го върна тъпкаано!
-Ау, колко ме е страх. Фред, и ти ли трепериш като мен? – иронично подметна Джордж докато отбягваше ударите на сестра си.
-Трябва да ви е страх! О-о-о...добре тогава! Няма да получите нищо повече от мен! – намуси се Джини, прекрати атаката и им обърна гръб. Хари и Хърмаяни стояха като заковани, все едно не вярват на това, което виждат.
Това че няма да им помага повече, явно стресна близнаците и те се впуснаха да се извинят и да й предлагат някакви неща, които бяха непонятни за Хари и Хърмаяни. И отново...Джини само се завъртя кръгом и прегърна братята си през раменете, дърпайки някакъв бял конец от всяка от косите им. В този момент синята коса се издигна от главите на Фред и Джордж и се сви на малко тъмно топче.
-Аз им помогнах да изобретят това. – засмя се Джини – Ама вие наистина ли си помислихте, че се сърдя?
-Ами...не знам. Не е невъзможно. – подсмихна се Фред.
-Просто исках аз да ги изпробвам първа, но няма нищо.
-Извинете, че ви прекъсвам. – намеси се Хърмаяни – Каква е тази магия? Вероятно сте направили някаква смесица?
-Хърмаяни, това ти ли си? – попита Хари през смях – Не знаех, че съществува магия, която ти да не знаеш.
-Хари, не мога да знам всичко! – намуси се тя. – И все пак?
-А, не! Маркетингова тайна, Грейнджър! Ами ако тръгнеш да раздаваш ‘рецептите’ ни за магийки на някой конкурент!? – отговори Джордж с дяволита усмивка.
-Не съм клюкарка! И защо пък ще тръгна да разправям на когото ида било за вашите магии?Просто...от любопитство искам да знам.
-Искаш, но няма да разбереш. – прекрати разговора Фред и всички се запътиха към „Хралупата” , защото тъмните облаци , които прииждаха на небето, не предвещаваха спокойна нощ.

******************************

Последната вечер преди Хари, Рон , Хърмаяни и Джини да заминат за „Хогуортс” беше направо приказка. Госпожа Уизли беше наготвила какви ли не вкусотии и раздаваше щедро на всички. От случката с ‘посиняването’ на Фред и Джордж насам, Хари се чувстваше много по-добре и беше нормално веселият Хари. Между вкусните хапки с Рон се разприказваха за куидич. Той тайничко завиждаше на Хари, защото именно той бе станал капитан на Грифиндорския отбор по куидич. Докато обсъждаха кой ли ще се яви на пробите за новите играчи, Джини седна до Рон
-Хей, Хари, тази година да ме вкараш в отбора по куидич.- на шега тя замахна с пръст пред лицето му - Искам да съм гончийка.
-Стига да се представиш добре на пробите, нямам нищо против. – усмихна се той.
-Добре, аз ще дойда след малко. – каза Джини и след малко дългата й червена коса изчезна по стълбите.
-Рон, аз мисля да лягам. Вечно се успивам. – прозя се Хари.
-Лека, братле. – отвърна Рон.
Хари се заизкачва с бавна стъпка по стълбите. Беше вече на втория етаж, когато Джини връхлетя върху него и едва не го събори.
-Ау, извинявай! Нали не те ударих? – попита тя.
-Не, спокойно, няма ми нищо. – усмихна се той. Настъпи неловко мълчание, в което и двамата гледаха в противоположни посоки. Джини първа го прекъсна и плахо погледна към Хари:
-Хари, виждам че от както си тук си много умълчан. И знам че мислиш за...за Сириус и за случилото се в министерството. Но не се обвинявай, станалото станало. Ние сме ти приятели и всички ще преминем заедно през всичко! Виж, и аз харесвах Сириус, беше луда глава, но не трябва да спираме да живеем...трябва да продължим Хари! – тя каза всичко това не един дъх и за огромна изненада на Хари...тя го прегърна! Беше топла приятелска прегръдка, сякаш всички проблеми, всички неказани неща...се изпариха. Хари усещаше в ноздрите си онзи прекрасен цветен аромат и се чувстваше прекрасно. Тя се отдели от него и тръгна надолу по стълбите без да каже нищо друго.
-Благодаря! – подвикна след нея Хари. Джини се обърна и той се вгледа в тези красиви светлокафяви очи...

Тази глава е специален подарък за рождения ден на Мими (GinnyWeasley) макар и да подранявам с един ден

Глава 3

На следващата сутрин още в девет в кухнята на Хралупата миришеше невероятно вкусно. Всички бяха станали и бяха готови за път макар, че Хогуортс Експрес потегляше чак в 11 часа. Джини все още не се беше сресала – косата й изглеждаше така все едно цяла нощ я е топирала. За нейно нещастие / и на Джини и на косата й Very Happy

/ Госпожа Уизли започна да я чепка със завидна настървеност.
-Ауу! Мамо! Не съм бебе, мога и сама да се среша! И защо в името на най - сухите гащи на Мерлин, трябваше да ставаме толкова рано? – кресна Джини на майка си.
-Защо трябфа да гофорим за бельо? Ям. – измyнка Рон, с пълна до ппръсване уста.
-А ти защо постоянно трябва да се тъпчеш като прасе, Рон? Чудя се как все още не приличаш на подвижна бъчва. – иронично подметна Джини.
-Не съм прасе! – каза изчервеният Рон, който туко-що бе глътнал няколко ненормално големи хапки от сандвича си.
-Хайде, стига сте се заяждали! – смъмри ги госпожа Уизли – И Джини забранявам ти да говориш за каквито и да било части от облеклото или тялото на Мерлин!
Джини се намръщи и изсъска в ухото на Хари, който стоеше до нея:
-А защо не забрани на Рон да яде толкова много? Заради него ще фалираме съвсем?
Хари, който тъкмо беше надигнал чашата си с чай се едва не се задави от смях.
-Джини, недей така. Ще вземеш да го урочасаш, че наистина да заприлича на ходеща бъчва. – засмя се той, а тя му се усмихна.
-Татко, къде са Фред и Джордж? Тази нощ не спаха ли тук? – попита Джини като огледа стаята със сънените си очи. Артър отлепи за малко очи от „Пророчески вести” :
-Не, прибраха се да спат на Диагон-Али. Някой от двамата вероятно ще дойде на Кингс Крос да ви изпрати. И мисля че е вече време да тръгваме – десет и половина е.
След няколко минути блъскане и викане дали този си бил взел пуловера или дали не си е забравил шапката, всички се бяха натоварили на колата, изпратена от министерството. Десет минути преди единайсет Хари, Рон, Хърмяни, Джини, Джордж и господин и госпожа Уизли бяха на перон 9 и ¾.
-Тази година сме тук на време. – отдъхна си Моли, но още преди да е продължила да се оплаква за нещо, Артър придърпа Хари към една безлюдна ниша.
-Виж, Хари. – започна господин Уизли, оправяйки очилата си. – знаеш какво се случи миналата година в министерството. Предполагам сега Ти-знаеш-кой ще действа открито и по всякакъв начин ще се опита да се добере до теб, Хари. За това искам да се пазиш и да не вършиш необмислени неща. Знам, че около теб вечно стават неприятности, но искам да се постараеш да избягваш голямата шумотевица около теб.
-Господин Уизли, ще..ще се опитам да си спестя такива неща, но не обещавам нищо. – каза притеснен Хари.
-Сигурен съм, че ще се постараеш. Хайде да отиваме, влакът тръгва след малко.
Когато отидоха при останалите, Джордж тъкмо се сбогуваше с Джини.
-Иии сестричке! Искам да си намериш свястно гадже, чу ли? Знам че имаш тълпи от обожатели. Не ме питай от къде знам, няма да ти кажа. – каза Джордж като отговора на въпросителния поглед на Джини – Просто няма да е лошо вече да се задършиш с един, а не със сто. – довърши той , като я прегърна.
-Мисля че няма нужда от съвети Джордж! – подсмихна се тя. – Вече съм си го избрала.
-Това е друго нещо. – засмя се той и в този момент предупредителната свирка на влака се обади. – Хайде, качвайте се!
След като бързо премина през няколко чифта ръце, който го стиснаха здраво за довиждане, Хари се качи на влака заедно с Джини, Рон и Хърмаяни.
-Хари, ние с Рон трябва да идем до купето на префектите. – каза леко изчервена Хърмаяни.
-Добре. Отивайте...Ам, Джини? Искаш ли да си намерим купе? – попита несигурно Хари.
-Да. Защо не? – засмя се тя. Намериха празно купе чак в края на влака. Хари настани куфарите и седна до прозореца, а Джини се настани до него. Тя се протегна и каза:
-Ох, спи ми се. И все пак не мога разбера защо трябваше да ставаме толкова рано. Ако бяхме станали в десет, нямаше да закъснеем,но мама с нейните вечни оплаквания за това и онова. Пфу...и тази мантия ми е отвратително дълга, когато пристигнем в „Хогуортс” трябва да я пооправя. – въздъхна тя. Но Хари не отговори, не знаеше какво да каже. Не го биваше с момичетата и това беше факт. Равномерното потракване на вагона действаше приспивно и след малко той усети как Джини се облегна на него, вече заспала. Не искаше да я събуди за това само я намести по-удобно върху гърдите си. Беше приятно да я гледа как спи и как красивата й коса пада на кичури върху лицето й, беше приятно да усеща дишането й, беше приятно тя да е до него. Наблюдавайки я Хари също се унесе. Сякаш след години някой рязко отвори вратата на купето и извика:
-Хей, поспаланковци! Ставайте! След малко пристигаме! – на Хари му бяха нужни няколко мига докато усъзнае че пред него стои усмихнатата Хърмаяни, а Рон е зад нея, леко намръщен. Джини се прозя:
-Не е за вярване, че до сега само сме спали, нали, Хари?
-Дааа...-отговори той ‘заразен’ от прозявката на Джини. – Хайде да се приготвяме.
След малко влакът забави хода си и спря. Рон все още гледаше Хари накриво, което го озадачи. Не беше направил нищо нередно. Двамата, заедно с Джини и Хърмаяни, се качиха в следващия файтон.
-Проклетото време пак заваля. – обади се Хърмаяни, когато ситни капки дъжд се застичаха по стъклата. Когато стигнаха до замъка вече всичко беше в кал. Хърмаяни слезе първа и се затича към широката дъбова врата. Хари тръгна след нея, но чу след себе си как Джини извика сякаш от болка. Той се обърна и видя, че тя се държи за челото.
-Ударих си главата в проклетия таван – простена тя.
-Да ти помогна? – предложи Хари.
-Не, благодаря и сама мога. – но докато изричаше това Джини се спъна в дългата си мантия, залитна и събори Хари по гръб в калта, като падна върху него.
Всичко сякаш продължи един дълъг миг. Косата й падна като воал над лицето му й закри всичко останало. Той усещаше топлия й дъх върху лицето й. Виждаше отблясъците на фенерите в очите й. И я гледаше...тя го гледаше също. Той усещаше слабото й тялото върху своето му се прииска ...да я целуне.
-Вие двамата веднага да ставате оттам! – извика разярен Рон. – Какво ми се въргаляте?
Джини бавно се изправи помогна на Хари да стане.
-Съжалявам – промърмори тя.
-Няма нищо.
-Хайде тръгвайте де! – продължи да фучи Рон. В голямата зала седна далеч оттах двамата и Хърмаяни и цяла вечер им хвърляше намусени погледи...

Глава 4

-Рон, какво ти става? – попита Хари, след като туко-що двамата бяха влезли във все още празната мъжка спалня. – Защо цяла вечер ме гледаше така..кръвожадно?
-Не съм те гледал. – кратко и ясно отговори той. – За какво ми е да те гледам?
-Рон, какво има? Какво ти става?! – попита вече по – настойчиво Хари.
Никакъв отговор. Рон си обличаше пижамата и явно се правеше, че не чува Хари или наистина не го чуваше.
-Ехо! – подвикна притеснен той.
-Нищо! Абсолютно нищо ми няма, Хари! АБСОЛЮТНО НИЩО! – изкрещя Рон, тръшна се на леглото си и дръпна завесите толкова силно, че те паднаха на земята. Хари, който беше много объркан и не разбираше защо Рон му крещи, се доближи до леглото му, за да ги вдигне, но...
-ОСТАВИ МЕ НА МИРА! – изкрещя Рон още по-силно и се извъртя с гръб.
Хари отиде до леглото си , като мърмореше „Полудява...”

*******************************
На другата сутрин Рон си остана все така кисел, но сега дори не искаше да отговаря на въпросите на озадачения Хари. Той просто недоумяваше какво нередно е направил. На закуска Макгонагъл раздаде програмата за предстоящата година. Минути след това Джини седна с гръм и трясък между Хари и Хърмаяни. Изглеждаше в ‘добро’ настроение, което веднага се разбра на какво се дължи.
-Виж! Виж! – разфуча се тя и натика нейната програма в лицето на Хари. – Погледни само какво страхотно начало на срока! Просто невероятно! Първо, два часа пълна тъпотия при онзи изперкал дядка Бинс, второ, два часа отвари при другия дядка Слъгхорн, за който подучух че бил голям връзкар и за десерт преди обяд един час при онзи недоспал прилеп Трелони! А следобед, моля ви се, има двоен час защита срещу черните изкуства! Двоен час! Двоен час при Снейп! Да имаме един свестен предмет и по него да ни води този откачалник! Не знам къде им е ума на училищните настоятели, да слагат точно него за учител по точно този предмет! – Джини беше просто разярена. Явно ненавиждаше Снейп, но преди не го беше показвала, поне външно.
-Искрено ти съчувствам, Джини. Това...е отвратителна. – Хари я потупа леко по рамото. – Трябва да тръгвам, защото аз имам първи час при недоспалия прилеп. – засмя се той и стана от масата. – Идваш ли , Хърмаяни?
-Да, да, идвам. – отговори тя някак небрежно и наметна чантата си на гръб.
Двамата тръгнаха заедно без да казват нищо. След няколко минути вървене в тягостно мълчание, Хари тихо попита:
-Хърмаяни...знаеш ли защо Рон ми се сърди?
Хърмаяни се огледа неспокойно:
-Хайде да влезем в някоя празна стая. Там ще ти кажа.
Още първата врата се отвори пред тях и те влязоха вътре. Хари захвърли чантата си и седна на един от чиновете:
-Хайде, кажи! Знаеш ли нещо?
Хърмаяни бавно се настани на един стол и забила поглед в коленете си, започна да бръщолеви нещо, но Хари не я разбираше. Той стана и отиде до нея, размахвайки ръце:
-Ехо! Аз съм тук! Не на краката ти. И говори по- високо...моля!
Тя си пое дълбок дъх, все едно след миг щяха да я убият и каза:
-Виж, Хари. Той, Рон де! Той мисли, че ти искаш да си играеш с Джини. Да я примамиш. Не! Не ме прекъсвай! – каза тя, когато той понече да каже нещо. – Просто загрижен. Не иска никой да наранява Джини!
-Но...но аз. Аз нищо не съм правил на Джини. И как така да си играя с нея? – промърмори Хари, който беше още по – озадачен и от преди.
-Уф...вие момчетата нищичко не разбирате! – въздъхна Хърмаяни. – Друг път ще ти обяснявам! Ще закъснея за аритмантика. – с тези думи тя грабна чантата си и изхвърча от стаята, оставяйки Хари да гледа безнадеждно след нея...

*********************************
Късно вечерта Джини се прибра ядосана в спалнята на момичетата. Беше се скарала жестоко със Снейп, само защото не беше съгласна за антизаклинанието на някаква магия. Беше я наказал да стои с някаква малоумна и ненормално досадна слидеринка, с която да пишат някакви сухарски бележки за началото на срока.
-Страхотно начало, няма що! – промърмори Джини като се тръшна на леглото си. Беше много уморена и както си стоеше седнала, само се облегна на стената и затвори очи мигновено. Въображението й...или може би сънят тутакси нарисува картина, в която самата тя беше в парка край езерото...беше с Хари. Двамата се бяха прегърнати и той я целуна нежно и продължително...Джини беше щастлива в съня си, беше щастлива че е с Хари, беше щастлива, защото той беше нейният избраник...

Препоръчвам ви да си пуснете на ACDC She's got the Jack за фон на главата

Глава 5

Преди няколко дни за щастие на почти цял Хогуортс може би, някой тайнствен последовател на Фред и Джордж беше разпердушинил бившия кабинет по Отвари на Снейп. И сега той крачеше из замъка като разярен прилеп, отнемаше точки на грифиндорци само защото уж „му се пречкат из краката”, а видеше ли Рон или Джини отнемаше по 30 точки, само защото Рон не си бил сресал косата. И така този „весел” Снейп бръщолевеше някакви глупости, а Джини се беше облегнала на първия чин и гледаше невиждащо в пространството пред себе си. Последните слънчеви лъчи за деня галеха нежното й луничаво лице, а огнената й коса проблясваше на светлината. Джини захлупи лице върху лицето си и се унесе в сладък сън. Същият сън, които я спохождаше всяка вечер...Отново в парка...Отново край езерото...Отново в прегръдките на Хари...Тя се усмихна на сън и се намести по-удобно на чина. Как й се искаше този сън да се превърне в реалност...Как й се искаше наистина да бъде там в прака, заедно с него.Но това беше само една мечта...
-Кхъ-кхъ...
„Ъмбридж, я се разкарай! ” – помисли си Джини все още в просъница
-Кхъ-кхъ... – още по-силно този път
„О-о-о, явно жабата се ядосва” – отново си помисли Джини, но жабата вече отдавна на беше в Хогуортс...
-Уизлиии! Ставай веднага! – изрева Снейп хващайки я за косата. – Как си позволяваш?! Глупаво момиче! – Джини усещаше как се разделя с огромни количества от косата си и на свои ред тя също кресна на Снейп:
-Пуснете ме! Веднага! Пускайте ме! – тя се опитваше да се отскубне от хватката му, но без резултат. – Ще направя нещо, ще ме изключат, но ще си струва! – Джини се извъртя така че застана лице в лице със Снейп. Целият клас се смееше. Тя нямаше време да мисли, просто действа импулсивно.Пръчката й беше на чина...и тогава Пляс! Тя зашлеви плесница на Снейп, колкото сила имаше и ефектът беше моментален. Той пусна косата й и отстъпи няколко крачки назад, все едно Джини е чумава. Лека червенина се беше появила на мястото, където явно го беше сполетяла плесницата. Сега Снейп изглеждаше така, все едно всеки момент ще пръсне...от яд!
-Вън. – изрече той с половин уста, но Джини не го чу.
-Вън. – повтори разярен той този път по-високо и тя се обърна към него с въпросителен поглед.
-Въъън! – изрева Снейп и тръгна заплашително бързо към нея, но Джини беше по-бърза. Тя само грабна чантата и пръчката си, прескочи редицата чинове и се измъкна през вратата. Тя тръгна да бяга по коридорите. Чувстваше се странно...едновременно прекрасно, че натрила носа на Снейп, но и малко се притесняваше да не би да я изключат, защото все пак какво й пукаше. Все още подскачайки весело, тя се запъти към общата стая. Тя влезе там само колкото да захвърли чантата пълна с учебниците и веднага излезе. Явно часовете бяха свършили и ученици започнаха да прииждат от всички страни. „Явно все още никой не е разбрал, но след малко ще започнат да ме разпитват” – подсмихна се Джини и се шмугна в един таен проход, които отвеждаше точно пред дъбовата врата. Беше дълъг само около десет метра, но си беше тъмно. Мислейки, все още за случилото се в кабинета по Защита срещу черните изкуства, Джини чу стъпки откъм другия край на тайния проход. Тя се забави крачка, а и този отсреща явно направи същото.
-Кой си ти? – попита тихо Джини.
-Джини? Ти ли си? – прошепна момчето от другата страна. Той беше близо. Хари беше близо.
-Да. – отговори тя и се пристъпи плахо по-навътре в тъмнината. Вее усещаше че е съвсем близо. Усещаше дъха му.
-Аз... – промълви Хари, но не довърши.
За втори път този ден Джини действа абсолютно необмислено. Просто го искаше...Тя намери ръката му в тъмнината. Сега усещаше топлината на тялото му. И го направи, леко се повдигна на пръсти, защото Хари беше малко по-висок от нея, и намери устните му. Целуна го нежно и продължително. Той не я отблъсна. Това беше добър знак и Джини обви ръце около врата на Хари и се облегна на гърдите му. Просто стояха прегърнати в тъмния проход, далеч от нацупения Рон и вечно знаещата Хърмаяни. Далеч от всички и всичкия шум. Хари бавно надигна ръка и започна да гали косата й. Така стояха може би часове, може би минути, може би секунди. Джини изведнъж се изтръгна от прегръдката му и побягна към края на тунела. Не знаеше защо го направи.
-Лумус! – викна Хари след нея. Джини само се завъртя и го погледна към него. Видя отблясъка на светлината на пръчката му в очите, които толкова обичаше. Видя въпросителния му поглед. След миг огнената й коса бе изчезнала в края на тунела, а Хари стоеше, по – объркан от всякога, с пръчка в ръка и с разтуптяно сърце....

Тук ви препоръчвам John Legend-Sun comes up(:

Глава 6

Вече петнайсет минути Джини чакаше и чакаше. Беше седнала на мек стол с червено кадифе в кабинета на Дъмбълдор. На отсрещната стена имаше странен часовник, с различни по цвят и големина звездички, който препускаха насам натам от вътрешната страна на стъклото. Слънчевите лъчи пропълзяваха по рафтовете, пълни с книги и разни интересни нещица, докато Джини ги разглеждаше. Крехки сребърни уреди изпускаха малки облачета дим. Тя започваше да се изнервя. Защо Дъмбълдор се бавеше толкова? Дали знаеше, че тя е тук? Със сигурност знаеше. Тя си спомни как след ‘случката’ в тунела с Хари, тя беше избягала... Тичаше и тичаше през замъка, през парка, тичаше под лъчите на залязващото слънце. Не можеше да мисли, не чувстваше нищо, просто тичаше. Вече навлизаше в Забранената гора, озова се на малка полянка, обградена от високи дървета. Тя просто отпусна умореното си тялото и потъна в меката трева. Усещаше благоуханието на живота около себе си, лекият вятър й нашепваше. И тя заспа под звездите. Леко скърцане извади Джини от спомена й за предишната вечер – Дъмбълдор беше застанал в рамката на вратата. Висок и строен и необикновено жизнен за годините си, той вдъхваше респект.
-О! Госпожице Уизли! Здравейте! – поздрави я весело той.
-Здравейте. – отвърна тя не особено въодушевено.
-Чух за случилото се в кабинета по Защита срещу черните изкуства... – каза с тих и спокоен глас той. ‘Естествено, че знаете, иначе какво по дяволите ще правя тук’ – помисли си тя с досада.
-Професор Снейп претендира за връщане на нанесените му щети, макар и самия аз не знам как бихте могли да си вземете обратно шамара. – усмивка побягна по набръчканите устни на директора. – Ако трябва да се изразя по – точно, професор Снейп ми съобщи, че ще бъде удовлетворен, само ако вие бъдете изключена от ‘Хогуортс’.
Джини остана с отворена уста, когато чу това. Беше съвсем наясно, че Дъмбълдор е просто директор, но дори не си беше й помисляла, че Снейп ще успее да наложи мнението си над него. Да напусне ‘Хогуортс’, не, това не можеше да бъде истина. Не можеше да го напусне, та това беше вторият й дом! Тук бяха всички нейни приятели! Тук беше нейният живот! Една самотна сълза сълза се спусна по бузата й.
-Но...
-Спокойно, госпожице Уизли.
-Но...
-Казах ви, успокойте се, сега ще ви обясня...
-Не! Няма! Няма да си тръгна от тук! Никога! – изкрещя Джини, изправяйки се на крака без дори да усеща какво прави. – Няма да си тръгна оттук само заради прищявките на онзи малоумен прилеп!
-Тишина. – промълви Дъмбълдор, това накара Джини да млъкне на мига. – Не ме оставихте да обясня, госпожице Уизли. Никой не е казал да си стягате куфара. Оставате в ‘Хогуортс’. – като чу това тя се отпусна на кадифения стол с усмивка на уста. – Искам само да нямате повече подобни прояви и ще завършите успешно. Все пак не искам да се лишавам от такава млада и способна магьосница.
-Аз...извинете – каза тя с половин уста.
-Какво казахте, госпожице Уизли?
‘Нарочно ли го прави?’ помисли си тя, но все пак повтори отново, но този път с по – ясен глас.
-Извинете, че ви се развиках.
-И по – тежки неща съм преживявал. Хайде, тръгвайте. – и той посочи вратата. -Сигурен съм, че предпочитате компанията на приятелите ви, от колкото тази на един възрастен директор.Вече ви казах, каквото трябваше да казвам.
-Довиждане, професор Дъмбълдор. – усмихна се тя.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

- Чух за теб и за Снейп... Какво става, Джини?– попита Хърмаяни малко по – късно в общата стаяз.
-Мисля че вече дори домашните духчета в кухнята знаят, Хърмаяни. И все пак няма нищо. Бях при Дъмбълдор. – засмя се тя и отметна един кичур от червената си коса назад.
-При Дъмбълдор?! – отвори широко очи Хърмаяни, като затръшна някаква дебела книга.
-Да, нищо особено. Малко конско. – Джини завъртя очи с досада. – ‘Искам да нямате повече подобни прояви, госпожице Уизли’. – издекламира тя. – Каза ми само това. А! И да! Снейп искал да ме изключат, но явно някой друг се е застъпил за мен.
-Снейп със сигурност ще иска да си отмъсти. Мисля че трябва да внимаваш какво правиш. Той ще те следи всяка твоя стъпка, Джини. Довери ми се! – отговори тя на намръщения поглед на червенокоската. – Ще чака да направиш грешка, за да може да има за какво да се хване. И този път няма да ти се размине, Джини, така че внимавай какви ги вършиш.
Тя не отговори. Стана от удобното кресло и отиде до един от прозорците. Замисли се за това, което каза Хърмаяни. Колкото и да не искаше да признае, всичко казано беше вярно. Просто беше логично. ‘Не! Няма да му доставя това удоволствие! Не и аз!’ помисли си тя. Но все пак как щеше да живее в този замък, след като щяха да я гледат под лупа? Тя имаше нужда да диша. Обичаше свободата. Но сега нещата се усложняваха. ‘Ще бъда като птичка в кафез...’

Guns'n'Roses-Since I don't have you
^^<3

Глава 7

Тънък червен лъч от светлина сред море от тъмнина и студ. Едно и също всеки път. Всеки път. Хари за пореден път се събуди късно през нощта, омотан в чаршафа си. Всяка вечер сънуваше този странен сън и всяка вечер се будеше облян в пот, сякаш бе тичал километри. Хари посегна към нощното шкафче и взе очилата, реши да се поразходи. Той тихо се изниза от стаята и притвори скърцащата врата. Слезе в общата стая, там нямаше никого. Седна на дивана, който беше най-близко до камината и потъна в меките възглавници. Беше уморен от всичко. Беше му писнало другите винаги да се грижат за него. Беше му писнало от глупавите Отвари, от глупавите предмети, от глупавите замечтани погледи на момичетата по коридорите, които го следяха със съзаклятнически пламъчета. И все пак каква беше неговата мисия? Какво правеше? Каква всъщност беше неговата роля в тази мръсна игра между добрите и лошите? Защо трябваше да загиват толкова хора? Защо трябваше да умре Сириус? Имаше лесно решение. Той, момчето, което оживя, да се изправи сам пред Волдемор и бандата му смъртожадни и да спести усилията на всички. Хари сбръчка чело и се загледа в огъня, който догаряше. Нима беше достатъчно силен, за да се изправи лице в лице с него? Ликът на Сириус преди да премине отвъд завесата в отдел Мистерии, изникна в съзнанието на момчето. Писък в тишината и зловещ смях, най-яркия спомен на Хари за загиналото му семейство. Писъкът на майка му. Това беше единственото, което си спомняше и заслугите бяха на Волдемор. Нещо зад Хари се размърда и той рязко се обърна назад. Малка червенокоса фигурка се беше сгушила между много възглавници в дъното на стаята и спеше дълбоко. „ Джини ...” въздъхна момчето и предпазливо се доближи до нея. Беше на земята сред поле от огромни плюшени възглавници. Беше облегнала главата си на двете си нежни ръце и дишаше спокойно. Косата и се бе разпиляла на кичури „ Спи ... красива! „ помисли се Хари и се усмихна. Споменът за тъмния тунел и случилото се там бързо изникнаха отново в главата на момчето. Хари отново се усмихна. Споменът го караше да се усмихне, момичето пред него го караше да се усмихне. От случката в тунела двамата не бяха говорили как ще продължат. „Всъщност въобще не сме говорили.” сети се той. „Да я събудя ли? Сега поне няма да ни пречат. ” Хари прекара бързо ръка през косата си и оправи очилата си. „ Все едно се готвя за среща. ” ухили се отново той и бързо, без да мисли се наведе и целуна Джини по челото. Тя се размърда, явно беше усетила допира и след миг протегна ръце и отвори очи. Първото, което видя беше Хари, които я гледаше с лека усмивка.
-Здравей. – каза Джини като придърпа една възглавници към себе си и я гушна. – Какво правиш тук? Колко е часът?
Хари леко се изчерви, но Джини не го забеляза в мрака.
-Гледах те. Мисля че полунощ отдавна мина. – отговори той бързо и седна на земята до Джини. Тя се засмя и смехът и отекна весело в празната стая, но след секунда тя се намръщи.
- Аз... извинявай за онзи път, там в тунела. – измънка тя. ‘Сигурно вече ме мрази, дори да е имало някаква възможност, да се получи нещичко между нас. Ей сега ще изтича при онази Чан. ’
Настъпи неловко мълчание, докато Хари се опитваше да измисли някой остроумен и задоволителен отговор, защото определено му беше харесало. Реши, че няма нужда да лъже, защото и без това вече беше смешен, по-зле не можеше да бъде.
-Ами всъщност не беше зле. Хареса ми. Беше с теб. – изтърси той без да му мигне окото, което накара Джини отново да се засмее. ‘ Мерлин, какъв глупак съм!’ помисли си той и усмихна тъжно.
- Нима? – продължаваше да се смее Джини. – Щом ще бъдем честни и на мен ми хареса.
Хари се ококори в тъмнината. Беше й харесало. Това вече беше друго нещо.
-Искаш ли да се разходим? – попита той.
-Къде? – отвърна тя на свой ред.
-Може би из замъка. Може и някъде навън. Не знам, просто някъде другаде. Тук е прекалено ...ъъъ горещо! – каза Хари и се изправи. – Идваш ли?
-Да! – усмихна се Джини, захвърли възглавницата настрани и пъргаво се изправи. Хари я гледаше няколко секунди вцепенен. Беше облечена в тънка ефирна нощничка на звезди, която очертаваше тялото невероятно. Едно беше да гледаш Джини в униформа за куидич, но това беше съвсем друго ..
-Няма ли да ти е студено? – попита Хари. – Ако излезем навън ще замръзнеш.
-Ти ще ме стоплиш! – засмя се тя, хвана го за ръката и го поведе напред. Хари усети нежния аромат на цветя, който се носеше от момичето и тръгна като на сън след нея. Тя не пускаше ръката му, стъпваше с босите крачета по пода без звук. Вървяха дълго без да говорят, просто вървяха заедно, ръка за ръка. ‘Ако Рон ме види, ще ме убие’ тъжно си помисли Хари.
-Искаш ли да идем до Астрономическата кула? – прошепна Джини в тъмнината.
-Защо не? – усмихна се Хари и този път той я поведе по тайните и закътани пътища, които той знаеше. Минаха по тъмни коридори и извити стръмни стълби, докато най-накрая не стигнаха широката площадка на Астрономическата кула. Полъхваше лек хладен ветрец.
-Да седнем на ръба! – отново прошепна Джини, седна на студения под и провеси крака във въздуха. Хари се настани до нея, като спазваше прилично разстояние. ‘ Рон ще ме убие.’ Повтаряше си момчето и въображението му тутакси рисуваше един не дотам весел Рон, който го гони с танк.
-За какво си мислиш? – заинтересува се Джини, като гледаше нагоре към звездите.
-Рон ще ме убие. - изтърси ненадейно той. ‘Глупак, пак се изложих’ той нервно заигра с пръстите си. Джини се засмя отново. Чист и невиненно искрен смях. Красив смях.
-Тогава аз ще убия него. Не срещнахме никого, странно, мислех че Снейп ме държи под око, но явно прилепа е отишъл да спи. – ухили се тя, но потрепери.
-Искаш ли да те прегърна? – несигурно попита Хари.
-ДА! – засмя се тя и притегли ръката му над рамото си и се доближи до момчето. Усети топлината, която излъчваше тялото му и се почувства на най-сигурното място, където можеше да се намира – в обятията на Хари.
Той се загледа в звездите. ‘Лесно им е на тях’ помисли си той ‘ само си блестят и никой не ги занимава с такива глупости като любов и война.’