Need

Заглавие: Need Пон Фев 11, 2008 10:32 pm

Това е превод... Авторката се пише iluvfanfics, не я познавам, но лично според мен е доста добра. Това ми е първия превод така че... be nice

Заглавие: Re: Need Пон Фев 11, 2008 10:35 pm

Глава първа

It Began With a Rescue...

Хари Потър гледаше тревожно как Моли Уизли отвежда най-малката си дъщеря от кабинета на професор Дъмбълдор.
-Тя ще се оправи ли, професоре? – Хари се огледа, за да види сините очи на Дъмбълдор да му се усмихват иззад очилата, смъкнали се на носа му.
-С времето – отговори тихо професора. – Мисля, че ще бъде по-добре.
Той размаха пръчката си и измагьоса две големи чаши димящ чай. Сложи захар и подаде едната чаша на Хари.
-Хари, имаш ли някаква представа как Том Риддъл е примамил Джини в Стаята на Тайните?
Хари поклати глава и отпи от чая си.
-Не, професоре.
Дъмбълдор не обърна внимание на собствената си чаша и седна зад бюрото си. Събра пръстите си и огледа Хари със замислено изражение.
-Вярвам, че е използвал дневника, за да я хипнотизира. Превзел е ума и тялото й и я е карал да контролира чудовището, така че тя е можела лесно да убие приятелите си.
Хари остави чашата си.
-Мисля, че преживяване като това оставя белег, Хари.
Ръката на Хари неволно се стрелна към челото му.
-Не, не видим знак – каза Дъмбълдор. – Нещо вътрешно, предполагам. Душевен белег. Той се е опитал да превземе душата й, Хари… нещо подобно оставя… друг вид белег.
-Не съм сигурен, че разбрах накъде биете, професоре – каза Хари бавно.
Дъмбълдор протегна ръка и си взе от бисквитите в чинията. Седна си отново и се вгледа в момчето, въртейки бавно бисквитата между пръстите си.
-Знам, че се чувстваш отговорен за това, което се е случило с Джини. Смяташ, че Том Риддъл нямаше да я използва, за да те подмами долу, ако теб те нямаше. Прав ли съм?
Хари преглътна.
-Така, ти се чувстваш виновен, а можеш ли да си представиш как се чувства Джини, след като знае, че Риддъл я е използвал, за да насъсква базилиска срещу мъгълокръвните? За щастие, никой не е умрял, но се съмнявам, че това ще я накара да се чувства по-добре.
-Но как го е направил, професоре? Не мога да разбера как я е използвал.
Дъмбълдор се усмихна, но не изглеждаше радостен.
-Мисля, че това е най-лошото, Хари. Волдемор е можел да използва Джини… не просто защото е писала в дневника, а защото е вложила душата си в него. Тя е писала за всичко, казала му е за всичките си надежди, страхове, мечти, съмнения. Тя сама е била най-големия си враг, и Том Риддъл се е възползвал напълно.
Професора поклати глава.
-Наистина не мога да си представя какво трябва да е преживяла… да бъде толкова близко до Волдемор… да бъде част от него. Да се свърже с някого по този начин…
Гласът му заглъхна, но Хари внезапно разбра. Същото се беше случило и с него… той внезапно се почувства зле. Всичко в краткия му живот (с изключение на срещата му с Рон и Хърмаяни) се беше случило заради Волдемор – че родителите му бяха мъртви, че спаси Философския камък миналата година, че гледаше как Куиръл умира, че уби базилиска…
-За нещастие, Джини ще се самообвинява повече, отколкото е нужно. Едва ли е имало нещо, което би могла да направи. Но тя няма да вижда нещата по този начин – няма да разбере, че Волдемор всъщност е виновен.
Хари потръпна. Можеше почти да усети тежестта на тиранията на Волдемор в стаята. Въпреки че не беше съвсем жив, черния магьосник разрушаваше всичко, до което се докоснеше. И Джини никога нямаше да бъде същата. Животът й се беше променил необратимо, така както се беше променил този на Хари в нощта, когато смъртоносното проклятие се беше обърнало срещу Волдемор.
-Какво очаквате да направя? – попита Хари несигурно, но решително.
-Просто предполагам, че г-ца Уизли ще има нужда от приятел. Семейството й, разбира се, ще се опита да й помогне, но ще им бъде трудно да разберат през какво точно е минала тя. Ще бъде от полза да има приятел, който знае какво е да бъдеш белязан от Волдемор. Някой, който също има нещо като връзка с Том Риддъл.
-Вие… вие мислите, че Джини има връзка с Том Риддъл? – Хари блъсна чашата си от чая. Устата му беше пресъхнала, но не беше жаден.
Дъмбълдор го погледна тъжно.
-Не знам, Хари. Знам, че е използвал душата си за собствените си користни цели, и въпреки че си я спасил навреме, не можем да кажем какво става в главата й.
Хари остави думите на директора да проникнат в съзнанието му. Дъмбълдор вече му беше обяснил, че когато Волдемор се е опитал да го убие, когато е бил бебе, това е белязало Хари за цял живот. Ето защо говореше змийски и ето защо белега го болеше понякога. Защото – въпреки че Волдемор вече нямаше тяло – той още беше там някъде.
-Какво… какво мога да направя, професоре? – Хари искаше да помогне, но не знаеше точно как. Беше спасил Джини изцяло заради късмета си. Нямаше никаква идея как да й помогне. А и едва я познаваше. Тя беше сестричката на Рон, която се увличаше по него и това често я притесняваше. Те всъщност никога не бяха разговаряли.
-Мисля, че можеш да започнеш да се опитваш да й бъдеш приятел – отговори професорът. – Ако не греша, тя ще има нужда от приятели.
Хари кимна. Очите му се спряха на меча, който бе използвал, за да убие базилиска. Още беше в кръв. Споменът за Джини, легнала бледа и неподвижна на пода на стаята, изплува в ума му. Той трепна.
-Знаеш ли, Джини трябва да е изключително силна, щом е успяла да издържи под натиска на Волдемор цяла година – отбеляза Дъмбълдор. – Още едно общо нещо между вас двамата.
-И какво е то, професоре?
Дъмбълдор отпи от изстиналия си чай.
-Волдемор направи и двама ви по-силни. Не защото е оставил част от силата си у вас, а защото и двамата оцеляхте.
На вратата се почука.
-А това, предполагам, е Луциус Малфой.

***

Хари се мяташе и въртеше в леглото си, опитвайки се да се настани по-удобно. Думите на Дъмбълдор от вечерта още кънтяха в главата му. Том Риддъл беше обсебил Джини. И което беше по-лошо, беше го правил цяла година. Защо Хари беше толкова сляп? Трябваше да разбере, че има нещо странно в спомена, който Том Риддъл му беше показал.
Избутвайки завивките, Хари стана от леглото и взе мантията невидимка. Тръгна тихо надолу по стълбите, за да слезе в общата стая. Но някой вече беше тук. Огънят беше запален и една малка фигурка се беше свила на килимчето пред него. Фигурка с дълга червена коса.
-Джини? – Хари скочи от последното стъпало и отиде до фотьойла, който беше най-близко до огъня. – Добре ли си?
-Да. Добре съм, Хари. Просто чудесно. Никога не съм била по-добре.
Хари се сети, че може би въпроса му беше доста глупав.
-Така е. Извинявай. Глупав въпрос.
Тя не отговори и двамата мълчаха известно време, докато:
-Би трябвало да ти благодаря, Хари… че ме спаси.
Той се опита да се усмихне, но определено не беше това момента.
-Няма нищо. Аз… аз… съжалявам… знаеш, за всичко.
Тя едва се усмихна.
-Благодаря ти. Това, което ти и Рон направихте… това беше толкова смело. Съжалявам за това, че за малко не ви убиха заради мен. Бях толкова глупава… да пиша в този дневник и всичко останало.
-Джини, вината не беше твоя. Беше на Волдемор.
-Все пак, хората почти загинаха и това беше заради мен – тя изрече последната дума много тихо, все още не можеше да повярва.
-Всички ще се оправят. Дъмбълдор каза, че отварата от мандрагори е почти готова. И вината не беше твоя.
-Ти нямаше ли да се чувстваш така? – тя се обърна към него и Хари видя сълзите в очите й. – Ако беше на мое място, щеше ли да смяташ, че вината не е твоя?
Хари се вгледа в кафевите й очи, и разбра, че не може да я излъже.
-Не – каза искрено той. – Щях да се самообвинявам. Точно като теб.
Тя кимна и пак се обърна към огъня. Хари се чудеше какво ли трябва да каже сега. Не беше особено добър в това да успокоява хората, най-вече пък момичетата. А и тя не изглеждаше така, сякаш иска да бъде разпитвана. Все пак, Хари имаше чувството, че трябва да направи нещо…
Той се смъкна от фотьойла и седна до нея на килимчето. Обви ръце около коленете си, точно като нея. И седеше с нея без да говори, докато слънцето изгря и огънят изгасна.

И плс коментирайте.

Заглавие: Re: Need Пон Фев 11, 2008 11:36 pm

Глава втора

New friends

Джини изкатери последните няколко стъпала и, задъхана от усилието, се облегна на най-близката варовикова стена. Беше го направила. Беше изкачила най-високата пирамида, и беше победила братята си в състезанието до върха. Тя погледна през рамо, и видя цяла линия червенокоси фигури, които се движеха по каменистия терен зад нея. Не беше сигурна какво точно я е придвижило до челната позиция, освен това, че беше напрегнала мускули и бе изключила мозъка си. Така, без гласът на Том Риддъл, кънтящ в мислите й, тя беше дишала двойно по-леко. Без да затваря очи и да вижда онази огромна статуя на Слидерин, вперила поглед в нея, се беше изморила двойно по-малко.
Родителите й бяха завели цялото семейство в Египет, да посетят най-големия брат, Бил. Но тя не беше глупава (независимо от това какво беше казал Том Риддъл) и знаеше, че екскурзията е повече заради нея, отколкото защото бяха спечелили някаква тъпа награда. През целия си живот тя беше най-близка с Бил, и родителите й се надяваха той да я извади от дупката, в която бе потънала.
Какво очакваха? Тя беше прекарала цяла година, борейки се срещу Том Риддъл. Имаше огромни петна в паметта й, за които не помнеше нищо, но знаеше какво се е случило от кошмарите, които я навестяваха. Беше убила петлите на Хагрид, драскала по стените на Хогуортс с кръв, и освободила базилиска да убива ученици. Фактът, че никой не беше умрял, изглеждаше незначителен от тази гледна точка.
От време на време й се струваше, че още може да чуе гласа му, но не спомена, а истинския му глас. Той й нашепваше от вятъра, от мъглата. Тя виждаше сенки там, където не биха могли да се появят, и честно нещо тъмно пробягваше през периферното й зрение, когато обаче се обърнеше да го погледне, то си беше отишло.
Джини не беше глупава. Знаеше, че Волдемор, Том Риддъл или както и да беше глупавото му име, все още беше някъде там. Той чакаше, очакваше своето време. И тя имаше побъркващото чувство, че щом това е било само негов спомен, обладал я от дневника… истинския Риддъл би могъл да се навърта наоколо и да се опита да разбере повече за нея.
Така че какво искаше семейството й от нея? Мислеха ли, че тя може просто да забрави миналото и да си бъде същата? Сякаш нищо не се е случило? Те не разбираха и тя не предполагаше, че някога биха могли. Тя се чувстваше… мръсна, използвана и едва ли не заразна. Чувстваше се опустошена и всеки път, когато погледнеше към родителите или братята си, знаеше, че е имало нещо в живота, което те не са искали тя да разбира.
Животът е труден, злото никога не си отива напълно, и някои хора се променят… дори и да не искат.

***

Заглавие: Re: Need Пон Фев 11, 2008 11:37 pm

Хари чу познатите гласове на Рон и Хърмаяни да спорят от долния етаж, и се ухили. Беше му липсвала всяка тяхна караница. Той спря на стълбището и се загледа към двамата си най-добри приятели, които се караха за нещо, Хари бе беше сигурен, че е от значение. Всъщност не го интересуваше – беше им свикнал.
-Осъзнавате, че това е някакъв шантав вид флирт, нали?
Хари погледна вдясно и видя Джини, която гледаше Рон и Хърмаяни с възмутено изражение на лицето.
-Джини! – каза той изненадано. – Не те видях. Как си?
Долната устна на Джини потрепери, когато той каза, че не е я е видял, но това не беше нищо ново. Той всъщност никога не я виждаше. Е, освен когато беше полумъртва на пода в Стаята на Тайните. И разбира се, вечерта пред огъня, когато той бе останал до нея цяла нощ, защото я беше страх да се качи да спи. Това беше особено, дори малко сладко. Тя предполагаше, че той изпитва някаква отговорност към нея, след като я е спасил толкова драматично.
Хари се почувства гадно. Джини изглеждаше странно и той се почувства… непохватен. През лятото той беше мислил много за нощта, когато бяха стояли до зазоряване в общата стая на Грифиндор. Не си бяха говорили много, просто бяха гледали огъня и изгрева заедно, докато тя не скочи на крака, благодари му и изтича по стълбите.
-Как беше лятото? – попита я той тихо. Скочи от последните няколко стъпала и се присъедини към нея на първия етаж. Погледна Рон и Хърмаяни, и видя, че дори да са били прекъснати, те отново започват да спорят разгорещено.
-Чакай малко – намръщи се Хари, който внезапно си беше спомнил първата реплика на Джини. – Какво имаш предвид с „флирт”?
Джини се усмихна и за пръв път Хари забеляза как блестят очите й, когато го прави.
-Рон и Хърмаяни – прошепна тя драматично и ги посочи с глава. – Мислят, че се карат, но всъщност флиртуват един с друг. Привлечени са един от друг, но са и притеснени, така че вместо това се карат. Така те отново имат причина да си говорят един с друг. Виждаш ли?
Не, всъщност не виждаше. Отново погледна към приятелите си, лицата и на двамата бяха почервенели от гняв. Лицето на Рон беше почти лилаво. Той кресна на Хърмаяни, която го бодна с пръст в гърдите.
-Виж – изкикоти се Джини. – Дори намират причини да се докосват.
Хари пак я погледна скептично, но тя просто вдигна вежда и кръстоса ръце пред гърдите си.
-Това е откачено – каза той без заобикалки. – Те по-скоро биха се избили, отколкото да флиртуват.
Джини поклати глава.
-Ще видиш. Тези двамата ще свършат женени.
-Женени? – Хари беше ужасен. Идеята за двамата му приятели заедно… по този начин… беше отвратителна. Той потръпна и Джини се разсмя, отмятайки дългата си червена коса от лицето си.
-Идеята не ти харесва? – попита тя и му се усмихна широко.
-Направо ме отвращава – каза той честно. – И също малко ме плаши. Хърмаяни може да бъде страшничка с пръчката. Притеснявам се за Рон.
Тя отново се разсмя, после сложи длан на устата си и си пое дълбоко въздух. Прозвуча оглушителна свирка и разсея Рон и Хърмаяни достатъчно, че да видят, че и Хари е там.
-О! – каза тихо Джини. – Най-сетне обърнахте внимание и на някого другиго!
Ушите на Рон почервеняха и той побърза ентусиазирано да поздрави Хари. Хърмаяни обви ръце около него и Хари я прегърна несръчно, преди да я пусне.
Те прекараха остатъка от деня на Диагон-Али. Хари и Рон доста се помотаха в магазинчето за куидич, и после трябваше буквално да изтеглят Хърмаяни от книжарницата. Срещнаха Джини и г-н и г-жа Уизли пред Сладоледената къща на Флориан Фортескю, Хърмаяни и Рон отново подхванаха спор, и Хари имаше възможност да поговори с Джини.
-Попитах те два пъти и ти не ми отговори – каза тихо той, докато тя облизваше заливката на сладоледа си. – Как беше лятото?
Тя се поколеба.
-Беше добре – каза бавно. – Посетихме Бил в Египет и през цялото време се катерех по пирамиди. Фред и Джордж се опитаха да заключат Пърси в една, но Бил го измъкна. Мама беше бясна.
Хари се засмя и хвърли поглед на Пърси, който говореше с момиче с красива къдрава тъмна коса. Показваше й значката си на Отличник. Хари върна поглед на Джини. Искаше да я попита как се справя след като почти не умря на пода в Стаята, но реши, че не е нито времето, нито мястото да й напомня. Думите на Дъмбълдор, че Джини ще се нуждае от приятел, който да разбира през какво е минала, още го плашеха. Не беше сигурен какво трябва да направи, но ако тя го приемеше, беше готов да опита. Дължеше й го, след като Волдемор я беше използвал, за да го примами в Стаята.
-А как беше твоето лято? – попита тя, продължавайки да ближе сладоледа си.
Той сви рамене.
-Не толкова хубаво като твоето. Издух сестрата на чичо си и дойдох тук със Среднощния рицар. През последните две седмици само се мотая около Продънения котел.
-Опита ли Огнено уиски? – попита тя небрежно.
-Какво е Огнено уиски?
-Съжалявам – каза Джини извинително. – Забравих, че не си израснал в магьосническия свят. Това е нещо като магьосническо уиски. Кара те да се чувстваш, сякаш вътрешностите ти горят.
Хари се намръщи.
-Не изглежда като голямо удоволствие – отбеляза той. – Защо някой би искал да го пие?
-За да забрави нещо, предполагам – каза тя глухо и побледня.
Хари изведнъж я погледна и тя се обърна, за да срещне погледа му. Имаше нещо в очите й, което го пронизваше. Той игнорира факта, че това е първия път, когато тя говори с него без да се изчерви или да избяга. Вместо това, той виждаше твърд, блеснал поглед, и Хари разбра, че лятото няма да бъде толкова лесно, колкото й се искаше.
-Джини – започна тихо той, но каквото и да искаше да каже, беше прекъснато от майка й, която реши, че всички трябва да отидат да си вземат одежди.
Джини се изправи на крака и последва останалите в магазинчето на Мадам Молкин, където стояха търпеливо и майка й обсъждаше с продавачката дали можело да се направи така, че мантиите й да растели с нея. Джини реши, че това е унизително преживяване, и се радваше, че Фред, Джордж, Рон и Хари вече са си взели мантии и са отишли с баща й в магазина за магически животни.
По-късно същата вечер, на вечеря, Джини забеляза, че баща й издърпва Хари настрана за нещо, което изглеждаше сериозен разговор. Сърцето й се обърна и тя предположи, че може би баща й му е казал. Магисъбора бе назначил тайно разследване за нещата, случили се миналата година, и Джини и Хари трябваше да се появят на изслушване в Министерството. Разследването беше тайно, защото от Министерството се страхуваха, че родителите няма да изпратят децата си в Хогуортс, ако цялата история излезе наяве. Така че никой освен Джини, Хари, семейството й, Хърмаяни и Дъмбълдор нямаше да разбере, че Том Риддъл е използвал дневника, за да я обсебва. Но тя смяташе, че това така или иначе ще излезе наяве по време на разследването.
Очите на Хари срещнаха нейните и тя залитна, но той премести поглед отново към баща й. Тя тъкмо беше загребала от пудинга си, когато Хари си издърпа стол и седна точно до нея.
Той я погледна мълчаливо, после си взе една лъжица от масата и си взе малко от десерта й. Тя го погледна обидено, но той просто предъвка замислено и преглътна, преди да я попита:
-Защо не си ми казала?
Тя върна поглед към масата и сви рамене, преди да си хапне още малко.
-Не знаех дали ще те накарат да даваш показания, и не мислех, че ако не ти се налага, ще те е грижа.
Хари си взе още малко и я огледа. Смяташе, че си го заслужава. Никога преди не беше показвал, че се интересува от нея. Все пак думите й го боднаха и той не знаеше защо.
-Как може да си мислиш, че няма да ме е грижа? И аз бях там, знаеш.
Джини го погледна изпитателно.
-Освен ако не даваш показания, това всъщност не те засяга, Хари. Нямаше нужда да те притеснявам.
Хари си взе още малко от десерта й.
-Мислиш, че това че Министерството прави разследване за това, което ти се случи, не ме засяга? По какъвто и да било начин?
-Не съм казала това – отговори тя. – Исках да кажа, че те искаха да разпитват мен отначало. Нямаше нужда да се казва на някой друг.
-Ясно – той замълча и си взе още от сладкиша й.
-Престани! – отсече тя. – Вземи си твоя.
-Вече изядох моя – отбеляза той. – А и ти така или иначе никога не си дояждаш десерта.
-Откъде знаеш? – попита тя.
Той сви рамене.
-Не знам. Просто го забелязах. Може би в Хогуортс.
-Това не значи, че искам да ти споделям микробите – каза тя сърдито. Но взе с лъжицата си половината си десерт и го сложи в чинията му. – Ето, можеш да го доядеш.
-Мерси – каза той. – Майка ти ще бъде доволна. Каза, че съм бил недохранен.
-Е, тогава може да й кажеш, че съм приключила с моя – каза Джини, изправи се и бутна стола си.
-Къде отиваш? – попита Хари с уста, пълна с шоколадова торта.
-Да лягам – отговори Джини. Прибра стола си до масата и тръгна нагоре.
-Да лягаш? – повтори Хари и погледна часовника си. – Няма девет часа!
Джини му се усмихна безрадостно и реши да бъде честна.
-Вече не спя добре – призна тя. – И да си лягам рано често помага.
Устата на Хари се затвори и той кимна, разбирането си пролича в очите му.
-Тогава ще се видим утре.
-Лека, Хари.
Джини му се усмихна и се опита да не усеща втренчения му в нея поглед, докато се качваше по стълбите, леглото я очакваше, а нощта нашепваше за Том Риддъл.

***

Хари и Джини седяха в тъмния коридор пред сутерена на Министерството. Когато от Министерството са решили да проведат тайно разследване, те наистина са имали предвид точно това, помисли си Хари. Пристигането му беше останало незабелязано и той, заедно с Джини и г-н Уизли, бяха въведени пред статуята в атриума на Министерството и в асансьора, който ги закара до най-долния етаж. В момента Магисъбора разпитваше Дъмбълдор и г-н Уизли. И двамата бяха изразили надежда, че нито Джини, нито Хари ще бъдат разпитвани, защото и двамата са били просто свидетели. Г-н Уизли се надяваше да говори вместо Джини, а Дъмбълдор – вместо Хари.
Джини седеше няколко пейки по-надолу от него и изглеждаше нервна – въпреки че той си мислеше, че тя ще го преодолее. Когато г-н Уизли му беше казал за изслушването, той беше погледнал Джини със свиване на стомаха. Нали нямаше да я принудят да изживее всичко отново? Снощи се беше опитал да я накара да се почувства по-добре, и въпреки че си бяха говорили повече, беше по-скоро размяна на нервни реплики. Джини изглеждаше… резервирана през повечето време, и не само с Хари. Останалите от семейството й сякаш се пазеха от нея. Хари бе видял г-жа Уизли да гледа дъщеря си с тревога в очите, а Фред и Джордж се правеха на особено глупави около нея. Тя се смееше и шегуваше с тях, но Хари беше видял предпазливостта в очите й, когато тя усетеше, че той я гледа.
Дразнеше се, че тя не му беше споменала за изслушването, когато той я питаше за лятото. Въпреки че смяташе, че заслужава да бъде пренебрегван от нея, той не можеше да отрече, че преживяването в Стаята би могло да ги направи поне приятели. Тя вече не се изчервяваше, когато той беше наоколо, но това не правеше по-лесно говоренето с нея. Той въздъхна.
-Страх ли те е? – попита той тихо.
Тя остана вперила поглед в пода, и той не беше сигурен, че тя ще отговори, докато:
-Мислиш ли, че трябва?
-Не – каза Хари убедено. – Дъмбълдор и татко ти ще се погрижат за всичко.
-Знаеш ли какво реших, Хари? – попита тя и го погледна, а Хари видя остротата в очите й. Как можеше да има толкова изразителни очи?
-Реших, че няма да позволя нищо, което е във връзка с Том Риддъл да ме изплаши отново – каза тя решително. – Това изслушване – тя посочи към затворената врата, - ме изнервя, но не ме е страх от тях. Том Риддъл едва не ме уби и едва не уби още хора чрез мен. Какво по-лошо могат да направят? – тя категорично поклати глава. – Не искам вече да се страхувам от него. Свършено е с малката Джини Уизли, която беше толкова слаба, че позволи на един омагьосан дневник да владее ума й.
Хари никога не беше мислил за нея като за слаба – дори и Том Риддъл да я беше обсебил. Дъмбълдор бе казал, че тя трябва да е била забележително силна, за да издържи срещу Том Риддъл цяла година.
-Знаеш ли – започна той, - професор Дъмбълдор ми каза, че трябва да си наистина силна магьосница, за да издържиш да се бориш срещу Том Риддъл цяла година.
Той облегна глава на стената. Тя погледна назад.
-Наистина? Това е… ъъ… - тя се усмихна леко. – Не се чувствах силна.
-Може би не – отстъпи Хари. – Това не го прави по-малко вярно.
Джини също се облегна на стената и замълча.
-Знам какво ти е, знаеш ли – каза Хари изведнъж. Тя се обърна да го погледне и се подпря с крака на пейката между тях. – Волдемор уби родителите ми, и се опита да ме убие три пъти след това. Смятам, че след като се срещнеш с него, няма смисъл да те е страх от каквото и да било.
-Но ти не се боиш от нищо, нали? – меко попита тя. – Ти се би с него за Философския камък и ме последва в Стаята на Тайните, когато си мислеше, че базилиска ме е отвел там.
-Не мисля, че нещо би могло да бъде по-страшно от тази змия – каза Хари безгрижно. – Веднъж видях как… - той млъкна, защото лицето й побледня. – Ужас, Джини, не исках да…
-Не – каза тя и си пое дълбоко въздух. – Не. Не се притеснявай. БЕШЕ страшна змия. Още имам кошмари за нея.
Хари кимна. Бе подозирал това.
-Аз също – лаконично каза той. – Доста са страшнички.
-Очевидно всички се страхуват да говорят с мен за това – каза тихо Джини. – Родителите ми, братята ми. Мисля, че ги е страх да връщат лошите спомени. – тя се изсмя остро. – Не съм им казала, че няма смисъл да се притесняват да връщат лоши спомени, които никога няма да избледнеят. Знаеш ли, нямам против да говоря с теб за това – промълви тя. – Ти беше там, нали.
Хари кимна и й се усмихна. Тя също се усмихна и Хари реши, че явно са стигнали до някаква точка в напъпващото им приятелство.
-Джини – каза той след кратко мълчание. – Помниш ли какво каза за това, че ще се опиташ никога повече да не бъдеш слаба?
-Дам?
-Не бих имал против да ти помогна.
Лицето й доби изненадан вид и тя го погледна, ъгълчето на устата й потрепери.
-Хари Потър, ти да не се опитваш да ми бъдеш приятел?
Той кимна печално.
-Може би ако бях опитал миналата година, нямаше да имаш нужда да пишеш в този дневник.
Изражението й омекна.
-Не можеш да обвиняваш себе си за това. Момичетата пишем в дневници през цялото време. Дори и да бяхме приятели тогава, може би пак щях да пиша в дневника.
Тя го погледна изпитателно.
-Това ли е единствената причина, поради която искаш да си ми приятел? Защото се чувстваш виновен?
-Не! – Хари се надяваше тя да не стигне до края. – Не съм имал това предвид, никога. Просто исках да кажа… - в безизходицата ръката му пробяга през косата му. – Просто исках да кажа, че когато двама преминат през това, през което ние преминахме в тази Стая, предполагам, че биха искали да се опознаят един друг малко по-добре.
Тя го погледна замислено за миг и протегна ръка.
-Съгласна. Значи, приятели?
Той се усмихна успокоен, и стисна ръката й.
-Приятели. Страхотно.
Тя също се усмихна и двамата замълчаха, от време на време поглеждаха тревожно към вратите на съдебната зала. Хари имаше чувството, че е направил нещо наистина значимо, но не знаеше как да започне следващата фаза от приятелството им.
-Джини – попита той изведнъж, - ако не се страхуваш вече от Том Риддъл, от какво се страхуваш тогава?
Тя задържа погледа си върху вратите на съдебната зала, преди да се обърне и да срещне въпросително извитите му вежди.
-От затвор.
Хари кимна бавно. И това, реши той, му каза повече за Джини Уизли отколкото някога бе очаквал да научи.

На две части... иначе не дава

Заглавие: Re: Need Сря Фев 13, 2008 4:18 pm

Глава трета

Betrayal is not an Option

“Невероятна” дори не би могло да започне да описва Джини Уизли, разбра Хари само няколко дни по-късно. Тя беше мила, забавна, умна и, независимо какво си мислеше, определено не беше слаба. Въпреки огромните усилия на Дъмбълдор и Артър Уизли, Джини и Хари бяха разпитвани на изслушването. Джини отговаряше на всеки въпрос ясно и кратко, като само от време на време гласчето й трепваше. Хари бе слушал като хипнотизиран докато тя разказваше историята от нейна гледна точка, и я беше подкрепил със силата на думите на Дъмбълдор. Явно се бе оказало доста трудно за Том Риддъл да я обсеби, и тя се бе поддала изцяло едва накрая. Джини разказа как й са се губели спомени, как се е събуждала в спалнята цялата в кръв и птичи пера, без да знае откъде са се взели.
Дори и със свидетелските показания на Хари и Дъмбълдор, че дневникът принадлежи на Том Риддъл, Магисъбора отхвърли вероятността тя да е била обсебена от Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. Вместо това решиха, че тя е била злополучна жертва на черна магия, и казаха, че щом дневникът е вече унищожен, няма начин да докажат, че е бил на Том Риддъл. Джини беше седнала на стола си ядосана, бе отворила уста да каже нещо, но строгия поглед на баща й я беше накарал да я затвори с раздразнение.
Пътуването към Хогуортс беше доста по-забавно с Джини в тяхното купе. Тя се закачаше с Рон и Хърмаяни, докато Хари не заяви, че му е надула главата. Когато Малфой беше влязъл, тя го бе отпратила с язвителен коментар, който бе накарал лицето на слидеринеца да пламне в ярко червено, и дори Краб и Гойл се разхилиха, докато Драко не ги накара с поглед да млъкнат.
Всичко вървеше прекрасно, докато не влязоха дименторите, претърсващи за Сириус Блек. Писъците на майка му бяха проехтели в главата му и той бе припаднал. Джини изглеждаше много бледа, но Хари бе твърде зает със собствената си реакция на дименторите, че да мисли какво би могла тя да чуе в главата си. Той се проклинаше заради този пропуск по-късно, когато я видя как колебливо подбира храната си в Голямата Зала.
-Добре ли си? – попита я той, навеждайки се през масата.
Тя остави вилицата си и го погледна.
-Всичко е наред.
Хари вдигна вежди, но не я остави. Повдигна въпроса отново, докато вървяха към общата стая. Изостана от Рон и Хърмаяни, за да влезе в крачка с Джини.
-Джини, сигурна ли си, че си добре? – попита тихо той.
-По дяволите, мразя когато хората ме питат това! Добре съм – процеди тя през зъби. – Защо продължаваш да ме питаш?
-Може би заради дименторите – заекна той. – Е, помислих си, че може би са ти навели лоши спомени.
-Мога да се справя, Хари – кратко рече тя. – А и май не бях аз тази, която припадна.
Хари се почувства сякаш го е ударила.
-Ясно. Извинявай, че съм ти толкова досаден.
Той забърза крачка и пак се присъедини към Рон и Хърмаяни. Отвътре му кипеше. Та той просто се опитваше да бъде мил. Нали се бяха разбрали да са приятели.
Хари не говореше с Джини тази вечер, нито през остатъка от седмицата. Всъщност не я отбягваше, но не се отбиваше от пътя си, за да говори с нея. Тя изглежда не се опитваше да поговори с него, но всеки път, когато засечеше погледа й, Хари имаше чувството, че е искала да каже нещо, но е променила мнението си.
В събота вечерта Хари се събуди, плувнал в студена пот. Беше сънувал кошмар, но след събуждането си го беше забравил. Наля си вода, и след като не успя да заспи отново, си взе мантията невидимка и слезе в общата стая. Спря, когато видя Джини да лежи на дивана пред камината. Имаше тъмни кръгове под очите и изглеждаше изтощена.
-Джини?
Той застана пред дивана, така че тя да може да го види. Джини го погледна и се усмихна.
-Е, това ми е познато.
Той също се усмихна.
-Да. Може ли да седна?
Тя кимна и Хари потъна в най-близкото кресло. Те седяха в мълчание известно време и Хари усети, че очите му се затварят.
-Чух Том – каза Джини изведнъж.
Той я погледна и тя седна по турски на дивана.
-Кога?
-Във влака – отговори тя нетърпеливо. – Дименторите. Попита ме дали съм добре. Не бях. Чух Том, когато дименторите влязоха в купето.
Хари не беше сигурен дали трябва да покаже съчувствие. Тя звучеше както обикновено. Сякаш го питаше за отговора на някоя задача по аритмантика.
-Какво ти каза? – реши се накрая Хари.
Тя сви рамене.
-Обичайното. Аз съм едно малко глупаво момиче, от което никой не се интересува. Но беше толкова истинско… - тя потрепери.
-Да – съгласи се Хари. – Аз… аз чух жена, пищеше. Мисля, че беше майка ми. Нали знаеш, точно преди Волдемор да я убие.
Цветът се отдръпна от лицето на Джини и тя го погледна шокирана.
-Това… това е толкова по-лошо от моето, Хари. Съжалявам.
Искреността й го изненада. Беше искрена и му съчувстваше, но не избухна в сълзи и не се втурна да го прегръща както би сторила Хърмаяни. Беше… страхотна.
-Не бих казал – промълви той. – И двете са достатъчно лоши.
Той се усмихна, и когато тя му върна усмивката, вече не изглеждаше така уморена.
-Искаш ли да чуеш нещо странно? – попита той импулсивно.
-Естествено – отговори тя.
-За пръв път чувам гласът на майка си – каза Хари бавно. – Аз… беше чудесно – смутено промълви той и добави: - Въпреки че беше ужасно. Нямам никакви спомени за тях и… - той отпусна ръце в скута си. – Това може би е единствения ми шанс да я чуя. Мислиш ли, че това е странно?
Джини въздъхна тежко.
-Не – промълви внимателно тя. – Мисля, че е естествено да искаш да знаеш как звучи гласът й. Аз също бих искала. Но, Хари, не мисля че е добра идея да се размотаваш наоколо с дименторите, за да я чуеш отново.
-Нямам такива намерения – увери я Хари. – Но е странно, нали? Че нещо толкова ужасно като дименторите ми дава това.
Тя вдигна глава и го погледна. Той се вгледа в отражението на пламъците в очите й.
-Някакъв вид ирония е, предполагам.
Тя отново върна поглед към краката си и скъса един конец от долнището на пижамата си.
-Хари, дължа ти извинение за миналия път. Наговорих ти ужасни неща.
Тя пак го погледна, лицето й изразяваше разкаяние.
-Исках да ти се извиня веднага, след като ти го казах, но не можех да те сваря сам. Просто бях разстроена и… и си го изкарах на теб. Извинявай.
Хари я погледна строго.
-Джини, ние сме приятели. Ако имаш нужда да говориш с мен насаме, просто попитай. Ние с Рон и Хърмаяни не сме вързани един за друг – той замълча за малко. – И извинението се приема. Май бях наистина досаден. И аз мразя когато хората ме питат как съм и какво правя през цялото време.
-Знам, че не си вързан за Рон и Хърмаяни, но не мислиш ли, че те са като вързани един за друг? – закачи го тя и вдигна вежди.
-Хей, ставаш досадна, знаеш ли това? – ухили се той.
-Просто се опитвам да те подготвя за това, което ще се случи – разпалено рече тя. – Така де, те ще тръгнат. Но не мисля, че ще спрат да ти бъдат приятели. Пак ще искат да са с теб.
Хари преглътна.
-Не съм мислел за това, но предполагам, че не си права. Те определено ще искат да са сами.
-Пак ще искат да прекарват време с теб – настоя тя. – Няма да се промени толкова.
Хари въздъхна и погледна към огъня.
-Но някои неща ще се променят.
Той прекара ръка през косата си.
-Не и ако приемеш възможностите сега. Предполагам, че тогава вече ще си имаш приятелка – небрежно рече тя. – Така че няма да си сам.
Хари я погледна безучастно.
-Не, благодаря. Кой ще иска да се среща с Момчето, което оживя? Или, по-скоро, с Момчето, което почти го убива всеки юни?
Джини завъртя очи.
-Добре тогава, какво мислиш за това. Когато Рон и Хърмаяни най-сетне се сетят какво става между тях, можеш да дойдеш да ме потърсиш и ще излезем някъде. Или ще ги дразним, докато не спрат да се натискат.
Хари се смръщи при мисълта как Рон и Хърмаяни се натискат, и Джини заби една възглавница в лицето му.
-Порасни, Потър. Хората се натискат, знаеш.
-Да, но не пред мен – Хари потрепери. – Сякаш да гледам как брат и сестра се целуват.
-Ами, аз съм виждала братята ми да се целуват с гаджетата си – каза Джини, - и въпреки, че съм съгласна, че е отвратително, може да бъде интересно, ако гледаш отблизо.
-Когато Рон и Хърмаяни започнат да се натискат, нямам намерение да бъда толкова близо, че да видя каквото и да било – категорично отсече Хари.
Джини се усмихна и пак легна на дивана.
-Знаеш ли, някой ден ще си намериш някого с когото да се натискаш, и ще се натискаш с нея навсякъде, и ще ти напомня този разговор – тя погледна Хари и се ухили. – Освен ако не е „той” този, с когото искаш да се натискаш.
Хари я удари с възглавницата и тя се засмя, преди да легне на нея.
-Ще си лягам – отвърна той. – Ако мисълта за това как Рон и Хърмаяни се натискат не ми докара кошмари, нищо няма да успее.
Той се поколеба и стана от креслото.
-Добре ли ще ти е тук? Мога да остана, нали знаеш?
Джини вдигна глава, за да го погледне.
-Всичко е наред, Хари. Върви да поспиш.
-Лека, Джини.
-Лека нощ, Хари.

***

Хари гледаше със смесени чувства как Рон и Хърмаяни се отдалечават в посока към Хогсмийд, хвърляйки от време на време по някой тревожен поглед към него. Не беше тяхна вината, че тъпия чичо Върнън не му беше подписал разрешението. Не беше тяхна вината, че Хари бе изпуснал нервите си и бе издул леля Мардж, като по този начин бе провалил сделката си с чичо Върнън.
Но, по дяволите, и той искаше да отиде. Изрита един камък, докато се връщаше към училището. Въздъхвайки тежко, той тръгна бавно нагоре по стълбите, с намерението да се върне в кулата и да довърши домашните си. Спря за малко, и хукна към Фред и Джордж, които го погледнаха пакостливо, преди да му дадат някакво старо парче пергамент.
-Какво е това? – попита той, въртейки пергамента в ръце.
-Това – каза Фред драматично, - е ключът към нашия успех.
-Намерихме я през втората си година, преровихме кабинета на Филч, докато бяхме наказани – рече Джордж. – Хайде, хвърли й един поглед.
-Ъъъ… изглежда просто като старо парче пергамент – заекна Хари, слисан. Това ли беше тайната на успеха на близнаците Уизли?
-О, извинявай. – Джордж извади пръчката си. – Трябва да знаеш паролата.
Той почука с пръчка по пергамента и произнесе:
-Тържествено се заклевам, че ще върша пакости!
Хари гледаше удивен как линийки започнаха да се появяват по страницата. Линийките се превърнаха в букви, после във фигурки, и може би това представляваше… карта?
-„Господата Лун, Опаш, Лап и Рог представят Хитроумната карта.” – прочете Хари на глас. – Кои са те?
-Нямам представа – усмихна се на брат си Фред. – Но им дължим много. Те са нашите герои.
Хари се задъха от вълнение, когато осъзна какво всъщност е картата.
-Това е Хогуортс! – възкликна той. Картата показваше Голямата Зала, всички класни стаи, общите стаи и спалните, и дори места, които Хари никога не бе знаел, че съществуват в замъка. Той погледна по-отблизо и видя, че тя показва и хората в училището. Беше живо представяне на това какво става в училището.
-Страхотно – въздъхна той.
Джордж се ухили дяволито.
-Сега виждаш защо винаги сме били такива късметлии.
Фред важно прочисти гърло.
-Хари, момчето ми, ние решихме да предадем тази карта на младото поколение.
-Знаем, че ще я използваш за добро – добави Джордж.
-Шеги.
-Пакости.
-Уникално хулиганство.
-Хогсмийд?
-Но как… - Хари ги погледна. – Как тази карта ще ми помогне да стигна до Хогуортс?
-А – каза Фред и събра ръцете си. – Най-хубавата част. – той посочи няколко места върху картата. – Виж, картата показва тайните тунели от училището. Този тук – той посочи върху картата, - е най-краткият път до Хогсмийд. Използвали сме го много пъти. Да не мислиш, че цялото това Огнено уиски след победите по куидич идва от никъде?
-Яко – Хари пак въздъхна. – Но чакайте, не мога да я взема, тя е ваша… какво ще правите вие?
-Моля те – Джордж безразлично махна с ръка. – Ние вече знаем наизуст всичко от тази карта. И имаме други начини да се навъртаме наоколо без да ни хванат.
Хари ги погледна замислено и реши, че всъщност не иска да знае.
-Е, благодаря ви тогава. Наистина.
Беше доста трогнат, че Фред и Джордж му дават една от най-големите си тайни, за да може той да отиде до Хогсмийд. Беше много… мило от тяхна страна.
-О, да не забравя. Ако искаш да скриеш картата, трябва да почукаш с пръчката отгоре така – той почука по пергамента – и да кажеш „Пакост извършена!”.
-Върви сега и ни накарай да се гордеем – възкликна Фред и плесна радостно с ръце. Те се обърнаха като един за да се присъединят към съучениците си, тръгнали към Хогсмийд.
-Хора – каза Хари. Те спряха и го погледнаха. – Благодаря ви. Наистина, много. Това е… - той посочи картата. – Това е страхотно.
-Не ни разстройвай, Потър.
Фред и Джордж му се усмихнаха, напълно еднакви усмивки, и излязоха. Хари не чакаше. Бутна картата в джоба си и забърза към спалните, за да си вземе мантията невидимка. Точно бъркаше в кесията си за пари, когато Джини влезе през вратата. Той се извърна към нея, изненадан. Никога преди не бе идвала в спалните им.
-Дали са ти картата, нали? – попита тя направо. – И сега ще ходиш в Хогсмийд.
Хари застина с отворена уста.
-Откъде знаеш?
-О, моля те, Хари – Джини завъртя очи. – Кой мислиш им помогна да разгадаят паролата за това нещо?
-Но ти си била на около десет години! – сметна набързо Хари.
Джини вдигна вежда.
-Да, но бях умна десетгодишна.
Хари поклати глава изненадан, и мушна ръце в якето си.
-Искаш ли да дойдеш с мен?
Опита се да изглежда равнодушен, докато чакаше отговора й. Въпреки че се бяха разбрали да бъдат приятели, не бяха прекарвали много време заедно. Той смяташе, че тя още сънува кошмари, виждаше сенките под очите й през последните няколко седмици. Джини вдигна глава и прокара език по устните си, обмисляйки идеята.
-По-добре не – рече тя накрая. – Имам наистина много домашни и по-добре да ги довърша. Предполагам, че ще се срещна с някои хора в библиотеката след малко.
Хари със задоволство забеляза, че при последните думи тя изглеждаше малко разочарована.
-Ще се видим когато се върна, става ли? Ще ти донеса шоколад от Меденото царство.
-Мерси – усмихна се тя. – И успех. Надявам се да не те хванат.
Хари бутна Хитроумната карта под мантията невидимка.
-Моля те. Имай ми малко доверие.
Джини се усмихна самодоволно.
-Имам ти.

Заглавие: Re: Need Сря Фев 13, 2008 4:19 pm

Хари бягаше колкото се може по-бързо към Хогуортс. Драко Малфой го беше видял, беше почти сигурен, идиота се беше изпречил на пътя му и сега щеше да каже на професор Снейп. Хари се постара да стигне преди Драко и се постара да изглежда така, сякаш е бил тук през цялото време. За щастие, той знаеше за тунела между Хогуортс и Меденото царство, а Драко не. Той безмълвно възхваляваше Фред и Джордж Уизли докато бягаше, и си напомни да направи нещо много голямо за тях, заради това, че не са го хванали.
Задъхан, той стигна края на тунела и погледна веднъж-дваж изпод еднооката вещица. Предпазливо прошепна паролата и премести статуята леко, за да може да вижда зад ъгъла. Погледна надолу към картата и беше напълно погълнат от изучаването за близкостоящи клюкари, когато чу тихо съскане от коридора. Изненадан, той се обърна и видя Джини.
Тя се беше скрила зад група второкурсници, ученическата й чанта беше прехвърлена диагонално през гърдите й. Беше го видяла да излиза и изглеждаше развеселена, когато погледите им се срещнаха, но Хари погледна през рамото й и облещи очи.
Джини погледна ужасена към Хари и отново към Снейп, който крачеше към тях с обичайната си подигравателна усмивка. Нямаше начин да не е видял главата на Хари да се подава от пода под статуята. Той беше почти в нишата на стената, където беше статуята. Хари щеше да бъде хванат със сигурност, и наказанието за нелегалното ходене до Хогсмийд щеше да бъде сурово.
Мислейки бързо, Джини бръкна в чантата си за шепа торови бомбички, дадени й от Фред и Джордж, и след като се увери, че Снейп я вижда, побягна и ги хвърли в близката момчешка тоалетна. Стана шумна експлозия и ужасна смрад започна да се носи по коридора. Няколко момчета избягаха от банята, защото димът се носеше наоколо на талази.
-Г-це Уизли! – изрева Снейп.
Джини спря отстъплението си, и направи изражение, което ясно казваше „о, не, хванаха ме”.
-Професоре… Аз… не ви видях.
-Не, предполагам, че не сте – ледено рече Снейп. – Защото сте била заета с други неща, нали? Кажете ми, наистина ли мислите, че някаква абсурдна детинска торова бомбичка би могла да бъде забавна?
-Ами, да? – Джини се опита да не гледа как Хари се измъква изпод вещицата и се намята с невидимката. Горещо се надяваше той да избяга като вятър към спалните на момчетата.
Снейп се усмихна студено.
-Е, щом обичате шумни и миризливи неща, няма да имате против да ми помогнете в подземието понеделник вечерта. Сигурен съм, че ще намерим нещо според вашите интереси.
-Да, професоре. Съжалявам, професоре.
Джини се опита да изглежда виновна, но не мислеше, че Снейп е бил заблуден.
-Между другото, виждала ли сте г-н Потър? Искаше ми се да поговоря с него.
-Хари? Не знам, професоре. Мисля, че каза, че ще ходи в библиотеката.
-Чудесно. Значи нямате нищо против да ви придружа до грифиндорската кула, за да проверим дали не се е прибрал.
Джини преглътна и кимна, и Снейп тръгна с нея. Той вървеше с нея до кулата, и тя усещаше как опасността се надига. Джини се опита да се чувства виновна, че доброволно го е оставила да я накаже, само за да може Хари да избяга, но не можеше. Беше гледала как Хари казваше довиждане на Рон и Хърмаяни по-рано, и погледът му я смущаваше. Просто не беше честно, че тези тъпи мъгъли, които той наричаше свое семейство, бяха толкова жестоки. Това беше просто едно пътуване до Хогсмийд. Защо Хари трябваше да бъде неспособен да изживее нещо толкова елементарно?
Когато стигнаха последните стъпала, двамата спряха, защото пред Дебелата дама се бе събрала огромна тълпа. Снейп погледна разкъсаната картина и се обърна, черната му мантия се развя около него, когато той тръгна надолу по стълбите.
-Джини? Какво стана?
Тя погледна през рамо и видя Хари, Рон и Хърмаяни, които стояха зад нея.
-Не знам – каза тя тревожно. – Хари, къде беше? Мислех, че си пред нас.
-Видях Рон и Хърмаяни по пътя.
-Е, казах на Снейп, че си бил в библиотеката. Така че го запомни, ако вземе да те пита.
На Хари му идваше да се просне в краката на Джини и да й благодари, но Филч и Дъмбълдор се появиха точно тогава, и Дебелата Дама най-сетне каза кой я е нападнал. Сириус Блек.
Разговора, който Хари бе чул в „Трите метли” между Корнелиус Фъдж, професор Макгонагол и мадам Розмерта се върна в ума му и факта, че Сириус Блек го мрази достатъчно, че да проникне в Хогуортс, зашемети момчето. Как бе могъл Блек да предаде най-добрите си приятели на Волдемор? Какво беше направил Волдемор за Блек, което Лили и Джеймс Потър не бяха? Хари погледна към Рон и Хърмаяни с ъгъла на окото си. Никога не би им сторил това.
Хари беше прекарал остатъка от вечерта, умислено гледайки огъня. Беше свикнал някой да иска да го убие, но го притесняваше това, че неприкосновеността на грифиндорската кула бе нарушена. Сега всички щяха да се чувстват в опасност. А и Сириус Блек не беше ли грифиндорец? Колко побъркан трябваше да е?
Рон и Хърмаяни скоро казаха лека нощ и той ги гледаше как тръгват, искаше да им каже, че той никога не би предал приятелите си така, както бе сторил Блек. Надяваше се, че те вече го знаят, но беше толкова разтърсен от разкритията през деня, че мислеше, че няма да е зле да бъде казано.
Джини се присъедини към него пред огъня и двамата седяха в мълчание, докато Хари не се изненада, че са единствените останали в общата стая.
-Исках да ти благодаря за по-рано – наруши мълчанието той. – Не мога да повярвам, че направи това за мен.
Джини сви рамене, продължавайки да гледа в огъня.
-Ами, не е като ти никога да не си правил нищо за мен.
-Джини – нетърпеливо рече Хари, - не го направих защото очаквам някаква отплата.
Тя обърна светлокафевите си очи към него. Ако погледнеше отблизо, той щеше да види отраженията на пламъците в тях.
-Знам – каза просто тя. – Но това не значи, че не съм ти задължена. Ако мога да направя нещо за теб, ще го сторя. Освен това – добави тя мрачно и пак погледна пламъците, – трябва да можеш да ходиш там. Не е честно, че се налага да живееш с онези ужасни мъгъли.
Хари не можеше да не се съгласи с нея тук.
-Е, все пак го оценявам. Наложи ти наказание, нали?
-Да.
Хари потрепери.
-Господи, Джини. Съжалявам. Не го заслужавам. Ще ти върна услугата, обещавам. Ще… направя домашните ти тази вечер или нещо от сорта.
Джини се усмихна.
-Но тогава просто ще ти дължа още повече – отбеляза тя. – Не се притеснявай, Хари. Всичко ще бъде наред. Нали знаеш, това правят приятелите един за друг.
Хари въздъхна, уморен да спори с нея.
-Мога ли да те попитам нещо,Хари? – Джини се изви и се обърна право към него.
-Всичко – отговори той.
-Защо тръгна след мен? В Стаята, имам предвид?
-Ти си Уизли – отговори почти веднага Хари. Не се чувстваше сякаш трябва да каже нещо специално. – Ти си сестра на Рон, а той е най-добрия ми приятел. Не можех да те оставя… нито теб, нито него… нито когото и да било от семейството ти… да се мъчите. Не и щом мога да направя нещо.
Хари я погледна неспокойно.
-Съжалявам, че нямам по-персонална причина, тогава не бяхме приятели.
Джини завъртя очи.
-Ще спреш ли някога да се чувстваш виновен за това?
-Сигурно не.
-Добре. Тогава и аз няма да спра да хвърлям торови бомбички в момчешките тоалетни, ако това ще те отърве от Снейп.
-Дадено. Но тогава аз ще бъда готов да те спася навсякъде и по всяко време – върна й топката Хари.
-Не и ако аз те спася първа – парира удара тя.
Хари отвори уста да отвърне, но я затвори, като предпочете просто да й се усмихне. Тя го беше измъкнала от тази каша. Той бе започнал да забелязва все повече и повече Джини Уизли, тя сякаш правеше всичко това без усилие.
-Може ли да те попитам нещо друго?
-По дяволите, момиче – заяде се той добродушно, - спираш ли някога да задаваш въпроси?
-Е, това е повече от забележка – изясни тя.
-Давай.
Хари потъна във възглавниците, за да се настани по-удобно.
-Сириус Блек – оповести Джини. – Тревожи те.
Хари моментално настръхна. Как би могла тя да знае? Всички освен него ли знаеха, че Сириус Блек е предал родителите му на Волдемор? И ако знаеха, защо никой не се беше сетил да му каже?
-Не ми се ядосвай – каза тя. – Не знаех, че не знаеш какво е станало. Мислех, че татко ти е казал, докато бяхме в Продънения котел.
Хари вдигна вежда, чудейки се дали тя може да чете мисли.
-Е, не е – каза той кратко. – Каза ми, че Блек е по петите ми, но не ми е казал цялата история. Днес разбрах, всъщност, чух професор Макгонагол да говори за това с Корнелиус Фъдж и мадам Розмерта в кръчмата.
-Съжалявам – промълви Джини със съчувствие.
Доброто настроение на Хари се бе изпарило точно толкова бързо, колкото се беше и появило.
-Просто исках да разбера! Имам предвид… как е могъл да им го причини? Бил им е приятел!
Мисълта да стори подобно нещо с Рон или Хърмаяни предизвика гадно чувство в стомаха му. Как бе могъл Блек да го направи?
Джини придърпа коляно към гърдите си и облегна глава на него, оставяйки другия си крак да виси от креслото. Хари бе изненадан, че крачето й дори не достига земята.
-Значи си сигурен, че е виновен – рече тя.
Хари я погледна удивен.
-Бил е изпратен в Азкабан за 12 години! Имало е куп свидетели на убийството на Питър Петигрю, а и е бил техен Пазител на Тайната. Как иначе би могъл Волдемор да научи къде са?
Джини поклати глава.
-Не знам. Но Бил ми е разказвал историята, когато бях на девет, мама не искаше да научавам, но Бил никога не може да ми откаже ако го помоля както трябва. Какво се е случило – винаги ми е било странно.
-Защо?
-Е – каза тя бавно, подбирайки внимателно думите си. – Никога не са разпитвали Сириус Блек – направо са го изпратили зад решетките. Така че никой никога не е чувал неговата страна на историята. И тази работа с пръста на Петигрю… винаги ми е било странно. Ако Сириус Блек го е убил с проклятие, достатъчно силно да убие дванайсетима мъгъли и да разкъса тялото му, защо е намерен само пръста му и никакви други парчета? Имам предвид, помисли си, Хари…
Тя пламенно го посочи с ръка, сякаш държеше пръчка.
-Ако искам да те убия, ще се целя в две места – главата или сърцето ти, нали?
Хари кимна замислено.
-Предполагам, че да.
-Но ако насоча пръчката си в главата ти, и тялото ти се пръсне на парчета, всичко ще започне с главата ти и всичко надолу ще бъде унищожено, следиш ли ми мисълта?
-Може би.
Хари се опита да си представи тялото си по начина, по който тя предполагаше, и направи физиономия. Това беше болезнено упражнение.
-Така че как пръста е останал? – рече тя нетърпеливо. – Трябва да е бил защитен или нещо такова, защото проклятието губи инерция надолу. И вероятно би сложил ръцете си, за да се защитиш. Така че те отиват първи. Същата работа и ако се целя в гърдите ти. Тогава проклятието стига до всички части на тялото, и ще съм сигурна, че ще порази ръцете ти. Как би могло проклятието напълно да унищожи всички части на тялото му, освен едно малко пръстче? Щом е останало това, би трябвало да има още части. Както и да е – продължи тя замислено. – Странно е и никога не съм го разбирала.
-Изплашена си, че го знаеш, нали?
Джини го стрелна с усмивка.
-Да, предполагам, че съм мислела прекалено много за това. Знаеш ли, че Сириус е твърдял че е невинен до самия край? – тя го изгледа остро. – Винаги е казвал, че не е виновен.
-Както и много смъртожадни, представям си – каза Хари.
-Да… - съгласи се тя. – Но…
-Какво?
Тя го погледна извинително.
-Карах мама и татко да ми разказват истории за теб, когато бях малка. Бях се увлякла по теб, дори и да не те познавах… и да, и когато се запознахме също.
Бузите й леко се оцветиха в розово, и Хари реши, че това е очарователно.
-Как си се увлякла по мен, без дори да ме познаваш?
Тя сви рамене и се усмихна.
-Не знам. Но побърквах майка ми с искането си на истории за Хари Потър. Тя избягваше, разказваше ми истории за родителите ти. Не ги е познавала много добре, но е чувала какви ли не неща за баща ти и Сириус в училището. Те двамата са били нещо като легенда, всички видове шеги и пакости. Размотавали се с професор Лупин и разбира се, Питър Петигрю.
Хари си спомни, че Макгонагол бе казала, че Сириус и Джеймс са били първи приятели.
-Какво мислиш? Знаем, че са били приятели. Той ги е предал.
-Е, това е мнението ми – каза тя замислено. – Никога не съм познавала баща ти, но съм слушала много за него; не ми изглежда човек, който не би усетил, че „приятелят му” е предател.
Хари се втренчи в нея. Тя отново бе превърнала мислите му в думи. Той се чудеше същото. Как Джеймс Потър беше подмамен от Сириус Блек? Бяха приятели от дълго време, според професор Макгонагол. Беше трудно да повярва, че баща му се е доверил на човек, който после го е предал така брутално.
-Не знам, Джини. – той поклати глава. – Но ти и аз знаем по-добре от всекиго другиго как работи Волдемор, със сигурност е направил много по-лесно предателството. А и заклинанието Фиделиус е било разрушено. А Сириус е бил техен Пазител на тайната, как иначе би могъл Волдемор да го направи?
-Да – каза глухо тя. – Може би си прав. Аз просто… е, аз просто не мога да си представя да предам приятелите си така. Ти?
Тя го погледна, кафевите й очи блестяха дори повече в искреността й. Хари се обърна да срещне погледа й. Не знаеше откъде знае, но Джини определено го беше включила в това изречение. Хари никога не бе мислел, че някой от тях би могъл да го предаде, най-малко Джини, но беше приятно да го чуе.
-Никога – каза той твърдо. – Никога не бих го направил.

Заглавие: Re: Need Сря Фев 13, 2008 4:20 pm

***

Две вечери по-късно Хари седеше в общата стая с Рон и Хърмаяни, и ги слушаше как се карат относно нейната котка Крукшанкс и неговия плъх Скабърс. Всъщност, той мислеше, че причините на Рон са неприемливи, все пак Крукшанкс беше котка, а Скабърс беше мишка. Какво очакваше от Хърмаяни и нейната котка? Не посмя обаче да изрази мнението си, да не би Рон да се нахвърли и на него.
Портретната дупка се отвори и Хари се обърна, Джини се катереше през портрета. Беше бледа като платно и ако Хари не грешеше, трепереше като лист, и едва държеше чантата си. Погледна към Рон и Хърмаяни, реши, че те са прекалено завладени от спора си, че да забележат отсъствието му, стана и отиде при нея.
-Джини? – попита тихо Хари. – Добре ли си?
Той взе чантата й и протегна ръка, за да я хване, тя залитна и се опря на ръцете му, за да остане права.
-Джини? – повтори Хари, вече притеснен. – Какво ти е, какво стана?
Разфокусираните очи на Джини се завъртяха леко, преди най-сетне да намерят лицето на Хари.
-Х-Хари – заекна тя. – Аз… аз…
-Ела тук.
Хари се огледа, за да се увери, че никой не ги гледа и че Рон и Хърмаяни са прекалено заети да си крещят един на друг, и отведе Джини при по-защитените кресла до стълбите. Джини потъна във възглавниците, защото не можеше повече да стои права, още се беше вкопчила в мъртва хватка в ръката на Хари.
-Б-бях на наказание…
-Какво е направил Снейп? – прекъсна я ядосано Хари. – Този идиот, ако…
Джини поклати бързо глава.
-Н-не… не Снейп. – тя си пое дълбоко въздух, пусна ръката на Хари и скри лице в дланите си.
-Джини? – повика я Хари тревожно. Замълчаха, докато тя не си пое няколко пъти дъх, и после вдигна глава.
-Извинявай, Хари – рече тя внезапно. – Аз просто… е, просто се шокирах малко.
Той не я попита, не искаше да си пъха носа.
-Колко съм глупава, наистина, да не го очаквам – тя поклати глава. – Не мога да повярвам, че никога не съм мислела за това…
-Не си мислела за какво, Джини?
Джини го погледна сякаш преценяваше дали той заслужава да знае какво ставаше. Хари знаеше, че не е негова работа да се бърка в това, което я тревожеше, тяхното приятелство едва бе започнало. Нивото на близост, в което се намираха, го караше да се чувства… неудобно.
-Не мисля, че се налага да те моля това да си остане между нас – каза тя решително. Очите й се стрелнаха към Рон и Хърмаяни, които не обръщаха внимание един на друг.
-Разбира се – каза бързо Хари.
Тя си пое дълбоко въздух и отпусна ръце в скута си.
-Връщах се от наказанието – започна тя, вперила поглед в коленете си, - и реших да мина по краткия път, който минава покрай стаята на Слидерин, знаеш го, онзи зад гоблена на Пифи и камилите?
Хари поклати глава.
-Нямах идея, че там има пряк път.
-На картата е – каза тя и махна с ръка. – Както и да е, бях минала около половината път, и дръжката на чантата ми се скъса.
Тя посочи към ученическата си чанта на пода и Хари видя оръфаните й краища.
-Извадих пръчката и вече бях оправила всичко, когато видях една огромна змия, гравирана на стената. – тя потрепери. – Изглеждаше като… някоя от гравюрите долу в Стаята на Тайните. – гласът й заглъхна почти до шепот. – И аз просто се втренчих в нея. Не можех да откъсна очи от нея и тя… тя започна да се движи.
Тя погледна нагоре към Хари, очите й бяха широко отворени, лицето й беше изплашено. Хари не беше виждал този поглед откакто тя се бе събудила на пода в Стаята на Тайните.
-И после осъзнах, че се движеше защото… защото аз я помолих да се отвори. Хари – добави тя бързо, - говорех на змийски.
Каквото и да бе очаквал Джини да каже, не беше това. Хари всъщност бе забравил, че говори змийски, и откакто бе разбрал, че това е част от магията, която Волдемор бе оставил у него, не бе мислил много-много за това.
-Си-сигурна ли си?
-Да, разбира се, сигурна съм – каза тя раздразнено. – И глупавата змия отвори някакъв път. Трябваше да я гледам цяла вечност, за да се затвори отново.
Тя потрепери.
-Какво имаше зад вратата? – полюбопитства Хари.
Джини сви рамене.
-Друг пряк път. Към слидеринските спални, предполагам. Не е там въпроса, Хари!
Тя почти извика последното и трепна, когато няколко човека погледнаха към тях.
-Въпроса е, че единствения път, когато съм говорила змийски, е когато Том Риддъл ме беше обсебил – прошепна разпалено тя.
Сега очите на Хари се отвориха широко, той разбра как е станало така, че Джини изведнъж е проговорила на змийски, този разговор му стана болезнено познат.
-Какво значи това според теб?
Хари се изправи и й протегна ръка.
-Това значи – рече той непреклонно, - че отиваме при професор Дъмбълдор.

Тази глава - на 3 части. Свиквайте да ги пускам на няколко части, ужасно са дълги

Заглавие: Re: Need Съб Фев 23, 2008 4:26 pm

Глава 4
The Reach of Tom Riddle

Джини слушаше мълчаливо, докато Дъмбълдор обясняваше, че Волдемор е оставил част от себе си в нея, когато я е обсебил чрез дневника миналата година. Той й беше дал способността да говори на змийски, както и още много, които предстои да бъдат открити.
-Чудех се дали това ще се случи – призна той. – Но тези неща често изчакват преди да се появят, така че не знаем какво точно ще се случи. Би могло да бъде интересно… - рече той и поглади брада. – че змийския език е способността, която той ти е оставил.
Джини реши, че й се подиграва, защото сините му очи проблясваха към нея иззад очилата му.
-Интересно Е, независимо дали ти ще го приемеш или не – каза благо той. – Ако искаш, може да попиташ г-н Потър как е спечелил своята способност да говори змийски.
-Не мисля, че това е интересно, професоре – каза Джини също толкова мило. – Не мисля, че използвате правилно думата „способност”. Тя просто е прекалено позитивна, за да опише какво става всъщност.
-Змийският език е способност, която малко магьосници имат – отбеляза Дъмбълдор. – Няма особено добра репутация, но предполагам, че ти и г-н Потър бихте могли да промените това.
-Не ми харесва факта, че мога да говоря със змии – остро рече момичето. – Особено когато тази способност ми е дадена от Черен магьосник.
Дъмбълдор седна отново в креслото си и потропа с пръсти по бюрото си.
-Ти имаш връзка с Том Риддъл – каза той безцеремонно. – Не мисля, че тази връзка ще бъде прекъсната, преди самия Волдемор да си отиде. Тук навлизаме в неизследвана територия, г-це Уизли. Нямам представа как Волдемор ще изиграе картите си.
-Какво се опитвате да кажете, професоре?
-Просто се надявам, че ще се изправиш срещу фактите, Джиневра. Тази връзка – може да има и други неща, от които не можем да избягаме. Вместо това трябва да се научиш да я контролираш – за да не може тя да контролира теб.
-Какви неща?
-Както казах, не знам точно – каза внимателно Дъмбълдор. – Но може да забележиш, че правиш необичайни заклинания, или че знаеш нещо, без да си го учила. Честно казано, няма начин да разбереш точно коя част от душата на Волдемор е вградена в теб. Когато те е обсебил, вие сте споделяли умовете си, въпреки че това е бил ума на шестнайсетгодишния Волдемор, предполагам, че той също е бил изкривен и зъл.
Джини внезапно стана и отиде до прозореца. Кръстоса ръце пред гърдите си и се вторачи в къщичката на Хагрид, желаейки да беше го посетила, вместо да стои в този кабинет и да говори за връзката си с Волдемор.
Знаеше точно какво иска да каже директора. Доста пъти бе изненадана, че прави без усилия заклинания, за които дори не е чувала, а и някои от уроците й се струваха много познати. Идеи и спомени често се появяваха в ума й от никъде, отначало не ги беше забелязвала, но връщането в Хогуортс й напомни за неща, които не тя бе изживяла, и Джини бе осъзнала с отвратителна сигурност, че това е от обсебването й миналата година. Понякога имаше чувството, че нещо тъмно и мазно се е вкоренило в нея, и единственото, което можеше да направи в такива моменти, беше да се сдържа да не се разкрещи на всички наоколо. Тя потръпна. Щеше да е толкова лесно да изгуби контрол и да остави тази част от нея да подаде глава…
-Той е извратен – тихо каза тя. – Някои от нещата, които е мислел и правел… Мисля, че не е искал да ги виждам… той не осъзнава връзката, която е изградил, когато се е опитал да ме изтика до ръба. Предполагам – измърмори тя повече на себе си, - че щом Хари не го показва, няма да се случва често.
Тя се обърна.
-Още нещо, професоре?
Очите на Дъмбълдор намериха лицето й.
-Не, можеш да вървиш. Благодаря ти, че ми каза. Вярвам, че ще ме осведомиш, ако се случи още нещо необичайно.
Джини кимна и тръгна към вратата.
-Значи ще те видя утре на закуската. И Джини, нека да знаеш, че съм винаги тук, можеш да потърсиш помощта ми. Можеш да дойдеш и да говориш с мен по всяко време, денем или нощем.
Джини беше трогната.
-Благодаря ви, професоре.
Той се усмихна и Джини напусна стаята. Хари я чакаше в края на стълбището. Скочи, когато тя се спусна по стълбите и влезе в крачка с нея, докато вървяха към кулата.
-Знаеш ли какво ми каза? – попита тя накрая.
-Ако е това, което си мисля, каза и на мен същото миналия Юни – рече Хари мрачно. – Съжалявам.
Джини му хвърли поглед.
-Няма за какво да съжаляваш, Хари. Том го направи, не ти.
-Нямах това предвид – каза внимателно той. – Просто имах предвид, че съжалявам, че това ти се е случило.
-О! Е, благодаря тогава – тя замълча. – И аз съжалявам.
-Да, доста е гадно – каза Хари.
Джини изсумтя.
-Меко казано, нали?
Хари се усмихна.
-Да.
Двамата замълчаха.
-Все пак – каза Хари, нарушавайки мълчанието, – е някак хубаво.
-Някак хубаво – повтори невярващо Джини. – Някак хубаво!
-Нямах това предвид – бързо рече той. – Имах предвид, че… че е хубаво за мен… да има някого, с когото да го споделя. Вече не съм единствения змиеуст тук.
-Нямаш намерение да казваш на никого, нали?
-Не – каза Хари категорично. – Но аз ще знам, ти ще знаеш, и… ще бъде като наша тайна, нали?
-Наш собствен малък таен език – промълви тя.
-Нещо такова – съгласи се той. Реши да улови шанса и братски обгърна с ръка раменете й. – Това е просто поредното общо нещо между нас.
-Да – промърмори тя. – Общите неща между нас стават все повече от ден на ден.
Седмицата отмина и Хари често виждаше Джини, тя не изглеждаше по-добре от първия път, когато разбра, че може да говори със змии, дори изглеждаше все по-зле, но Хари предположи, че това е от срещата с големия магьоснически свят, където имаше много лоши неща.
Той я хвана веднъж след обяда и я убеди да се разходи с него след вечеря. Имаше идея, но не знаеше как да се заеме с нея. Тя можеше да реши, че е глупаво.
След вечеря, той се приближи до вратата и тя застана до него. Двамата тръгнаха в мълчание около езерото. Стигнаха до края и Хари се обърна към нея.
-Знам през какво минаваш.
Джини вдигна едната си вежда.
-Но аз не съм черен магьосник, нито пък ти – отбеляза той, - и това не е по наша вина.
Тя вдигна и другата си вежда.
-Знам, че това те притеснява – настоя той, - и повярвай ми, чувствам се по същия начин, но…
-Хари – прекъсна го тя, - накъде биеш?
Хари намали скоростта и бутна ръце в джобовете си.
-Просто казвам, че той е вътре в мен точно толкова, колкото и в теб. Знам как се чувстваш.
-Чувствам се мръсна – каза тя изведнъж.
-Аз също.
-Чувствам се сякаш съм… заразна.
-Аз също.
-Ядосана. Използвана. Способна да се превърна в тъмна магьосница всеки миг.
-Аз също. Знам. И разбирам, но не мисля, че това ще се случи.
Джини погледна отвъд езерото.
-Ами ако има прекалено много от него в мен? Ами ако няма достатъчно от мен и той вземе контрола отново?
Хари поклати глава.
-Няма да се случи. Прекалено силна си за това. Джини, виж… - той я хвана за раменете и я обърна към себе си. – Всичко това просто означава, че той е прехвърлил част от силите си у теб. Станало е случайно и ако той наистина го е искал, е щял да прехвърли много повече.
-Не схващаш – каза тя тихо. – Все още го усещам понякога. Повече от прехвърляне на силите, сякаш той е все още тук.
Хари кимна и стисна устни за миг.
-Знам – каза той. – Повярвай ми, знам. И винаги ще бъде така, докато той не си отиде – той махна с ръка към езерото. – Той още е там някъде, Джин. Изчаква си времето.
-И какво правим тогава?
-Е – той пак я погледна, – мисля, че можем наистина да се поупражняваме да говорим змийски.
Джини изглеждаше изненадана.
-Какво?
-Нашият малък таен език – напомни й той смутено. – Мислех, че можем да се упражняваме да говорим един с друг, докато не се почувстваме по-добре.
-Това – Джини спря и го погледна изпитателно. – Това може би ще е добре – каза тя бавно. – Но само между нас двамата, чу ли? Няма да кажеш на никого?
-На никого – увери я той.
-И как ще започнем?
-Ами, погледни ме и си представи, че съм змия. После кажи нещо.
Джини се втренчи в него за няколко минути и започна да говори. Отне му известно време да разбере, че тя говори на змийски. Трябваше наистина да се концентрира, за да чуе тихото й съскане, но това, което всъщност чу беше:
-Казвам се Джини Уизли. Имам шестима безмозъчни простаци за братя и съм ученичка в Хогуортс.
Хари се усмихна.
-Откачено.
-Ти си – незабавно рече тя.
-Казвам се Хари Потър. Нямам братя, но живея с най-тъпите мъгъли на планетата и имам страхотна сова за домашен любимец.
-Откачено – повтори Джини. – През повечето време дори не усещам, че говориш на змийски.
-Знам, наистина трябва да поработим над това.
През следващите няколко седмици Хари и Джини бяха направили безброй разходки около езерото, като си говореха единствено на змийски. Няколко пъти бяха намирали истински змии и правеха странни разговори с тях относно времето в Шотландия срещу времето в Южна Англия, и разликите във вкуса на различните гризачи. Бавно се научиха да разпознават кога другия говори на змийски, така станаха по-смели и провеждаха шепнешком разговори в общата стая, когато нямаше никого наоколо. Прекарваха много време заедно и понякога Хари усещаше, че му е трудно да пази тайната на Джини. Особено, когато Рон го гледаше странно и Хърмаяни го гледаше знаещо, когато двамата с Джини излизаха.
Джини най-сетне го бе приела, и това бе чудесно. Хари й бе помогнал да преодолее страха си от змийския, или по-скоро да преодолее страха си от това да бъдат единствените в Хогуортс, които могат да си говорят със змии. Джини реши че е изгубила прекалено много време с увличането си по Хари миналата година, сега щеше да е по-добре да му бъде приятелка.
Почти два месеца по-късно, Хари изпусна вечеря, защото не беше довършил съчинението си по Oтвари, а трябваше да го довърши до следващата сутрин. Не бе чул когато портрета се отвори и не бе разбрал, че някой е влязъл в общата стая, докато една малка ръка не постави пред него сандвичи в салфетка. Той погледна нагоре и видя Джини, която му се усмихваше.
-Мерси – каза той разсеяно, взе си сандвич и отхапа. – Бях гладен.
-Представям си – каза тя. – Напредна ли много?
-Малко – изсумтя той. – Може би щях да се справя по-добре, ако вчера не бяхме играли цял ден куидич. – той пак гризна от сандвича. – Или ако Хърмаяни ми беше помогнала. Не знаеш какво ще стане, ако добавил корени от асфодел в есенция от пелин, нали?
-Ще получиш отвара, която лекува циреи – каза тя веднага и пламна, когато Хари я погледна изненадан. – Извинявай. Нямам представа откъде го знам.
Хари кимна, но не каза нищо. Джини случайно му бе разказала подробностите от разговора си с професор Дъмбълдор. От тогава, той често бе забелязал, че тя е пълна с информация за разни случайни неща. И виждаше все повече сили в нея.
Джини леко го удари по рамото за довиждане и се обърна. Махна на Рон и Хърмаяни, които влязоха в стаята, и тръгна по стълбището.
-Джини! – викна Рон. – Искам да поговоря с теб.
Хари вдигна глава, изненадан от ядосания глас на Рон.
-Какво има? – попита Джини нетърпеливо. – Имам работа за вършене.
Очите на Рон се присвиха.
-Всъщност, искам да говоря с теб и Хари – той погледна към Хари, чиито вежди се извиха въпросително. Джини дойде до масата на Хари.
Рон застана като сестра си, със скръстени пред гърдите ръце. Погледът му се плъзна от Хари, който още седеше, към Джини, която го гледаше. Хари реши, че Рон е заел доста внушителна поза и се ухили на Хърмаяни, която притеснено му върна усмивката.
-Искам да знам къде изчезвате вие двамата през цялото време. Всеки път, когато се огледам, вие двамата се криете някъде навън. Да не мислите, че ние – той посочи себе си и Хърмаяни, - не сме забелязали?
-Не ме намесвай в това, Роналд! – прекъсна го Хърмаяни. – Смятам, че е страхотно, че Хари и Джини са приятели! Нямаш право…
-Просто отговорете на въпроса – прекъсна я Рон. – Хари?
Той бавно затвори учебника си по отвари и се облегна в креслото си, ръцете му виснаха надолу.
-Наистина не виждам къде е големия проблем, Рон. Джини и аз сме приятели. Харесва ни да прекарваме времето си заедно.
Очите на Рон се превърнаха в цепки.
-Приятели? Това ли е всичко?
-Спри за момент… - започна разгорещено Джини, но Хари я спря с вдигната ръка.
-Какво ни питаш, Рон?
Рон си пое дълбоко въздух и каза бързо:
-Да не се срещаш със сестра ми? С дванайсетгодишната ми малка сестричка?
Хари отвори уста да отговори, но Джини не можеше да бъде спряна:
-Добре, достатъчно – каза тя остро. – Аз и Хари сме приятели, нищо повече. И честно, изобщо не е твоя работа какви сме, дори и да бяхме нещо повече, това нямаше да те засяга!
-Ти си ми сестра! – кресна той. – Моя работа е да те защитавам. Не си я свърших миналата година, и сега ще ти се отплатя!
-Като ме защитаваш от Хари? – Джини прихна. – Рон, той е най-добрия ти приятел!
-Знам – той стрелна Хари с лека усмивка. – Но вие, хора, криете нещо и искам да знам какво е то.
Джини въздъхна и се спогледа с Хари. Той едва поклати глава, това беше нейната история и той нямаше да се намесва. Тя развълнувано прокара ръка през косата си, и дръпна ластика, с който я беше вързала.
-Добре – каза тя след дълго мълчание. – Ще ви кажа. Но обещайте да го пазите в тайна, не искам целия проклет замък да знае.
-Разбира се, Джини – каза Хърмаяни. Изглеждаше обидена, че Джини дори си е помислила нещо подобно.

Заглавие: Re: Need Съб Фев 23, 2008 4:28 pm

Джини огледа стаята, за да се увери, че още са сами, и накрая погледът й се спря върху Рон. На Хари му се прииска да стане и да стисне ръката й, но тя щеше просто да му се ядоса че си мисли, че тя не може да се справи сама.
-Преди два месеца разбрах, че съм змиеуста – рече тя само на Рон. – Това ме плашеше и Хари ми помогна. Заведе ме при професор Дъмбълдор и после прекара много време с мен, като си говорехме на змийски, за да го приема по-лесно. Това е всичко, което сме правели. Говорехме си един на друг или на разни змии в околността. Това е.
Хърмаяни ахна тихо, а Рон пребледня.
-Ти-ти-ти си змиеуста? – задави се той. – Като Хари?
-Да – потвърди Джини. – Като Хари. Фактически, точно като Хари.
-О! – промълви Хърмаяни с разширени очи. – Той ли… той ли ти го е предал?
Тя плъзна поглед по Рон, който се беше взрял в приятеля й.
-Да – каза тя равно. – Той беше.
-Кой? – стресна се Рон. – Хари?
-Не, бе, идиот – каза Хърмаяни. – Том Риддъл. Волдемор.
-Не казвай това име – процеди Рон през стиснати зъби. – Джини, не разбирам… Какво означава това?
Джини въздъхна дълбоко и погледна Хари. Той се опита да се усмихне насърчително, но се получи повече като гримаса.
-Том Риддъл ми е предал някои от силите си, когато ме е обсебил. – Както Волдемор е оставил част от силите си у Хари, когато го е нападнал като бебе.
-Но… но само тъмните магьосници са змиеусти – задъха се Рон.
-Роналд!
Хари скочи на крака, готов да защитава Джини, но тя безцеремонно го бутна и пристъпи към брат си.
-Искаш да кажеш, че според теб съм тъмна магьосница? – попита тя тихо брат си.
-Не-не, разбира се, че не, аз просто… е, това е вярно, нали? – защити се Рон.
-Не е вярно – тихо каза Хари. – Аз съм змиеуст и не съм тъмен магьосник.
-Е, не, Хари, естествено, че не, но не е твоя вината, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е опитал да те убие и е оставил част от силите си у теб… - Рон млъкна, като видя заплахата в очите на Хари.
-Нито е вина на Джини – каза остро Хари. – Не е нейна вината, че Том Риддъл я е обсебил. Мисля, че дължиш извинение на сестра си.
-За какво?!
-За това, че каза, че да си змиеуст е нещо лошо – отговори Хърмаяни. – Наистина не виждам какво лошо има. Щом те могат да говорят със змии, това е интересно…
-Интересно! – кресна Рон. – Това е способност, която води началото си от самия Салазар Слидерин, Хърмаяни. Не е интересно, плашещо е!
Хари потръпна. Усети как Джини настръхва зад него. Бе очаквал Рон да окаже повече подкрепа към сестра си. Беше оказал сравнително голяма подкрепа на Хари миналата година, когато всички разбраха, че той може да говори със змии. Защо трябваше да третира Джини по друг начин?
-Не мога да понасям повече този идиот – каза тя на Хари. – Отивам си в стаята.
Той за малко да започне да я успокоява, когато осъзна, че тя го е казала на змийски. Очите на Рон се разшириха, когато Джини изсъска на Хари и изтича по стълбището на момичетата.
-По-добре да отида при нея – каза Хърмаяни и след един язвителен поглед към Рон, изчезна.
-Рон, приятел, направи голяма глупост този път – поклати глава Хари. – Защо трябваше да казваш това?
-Да казвам кое?
-Това, че било плашещо. Мерлин, ужасен си понякога. Видя колко трудно й беше дори да ти го сподели, чу я, че каза, че й е било ужасно трудно да го приеме! Как можа да й го кажеш?
Рон вдигна вежда.
-Какво ти пука?
-Джини ми е приятелка – каза Хари разпалено. – И не заслужава да я третираш така.
-Мисля, че как третирам сестра си, си е моя работа – отбеляза Рон и се тръшна в близкото кресло. – Какво става тук, Хари? Имам предвид наистина. Откога с Джини сте такива приятели?
Хари прокара двете си ръце през косата си.
-Аз просто… Господи, просто я уважавам много, Рон. Имам предвид, тя е минала през Бог знае какво, нали? И е още тук, още се бори за нещо нормално. Въпреки всичко, през което е минала миналата година, тя е още забавна, мила, внимателна, а има всички причини да мрази света. Тя е като… - той затърси подходящата дума. – Господи, не знам какво искам да кажа. Но не мисля, че някой от нас осъзнава колко трудно тя контролира… ъъ… дявола в нея през цялото време.
-Дявола в нея?
Хари почти се усмихна.
-Да. Тя е ядосана през повечето време. Ядосана е на Том Риддъл, ядосана е на проклетия дневник, ядосана е на Луциус Малфой, че й го е дал, ядосана на теб и мен, че се е налагало да я спасяваме, ядосана на братята си, че не са й обръщали внимание миналата година…
-ОК, ОК – Рон вдигна ръка. – Схванах идеята.
-Тя дори изглежда като дяволче, нали? – унесе се в мисли Хари. – Тази червена коса. Когато се ядоса, тя сякаш свети, нали знаеш?
Рон го изгледа критично.
-Не, не знам – каза той. – Ти да не харесваш сестра ми?
Хари сви рамене.
-Не. Не по този начин. Не мисля. Просто… като благоговение, предполагам. Наистина съм щастлив, че ставаме все по-близки. Това колко много тя мрази змийския език е само едно от нещата, които са общи между нас.
Той седна до Рон.
-Но тя е наистина красива – отбеляза. – Не можеш да го отречеш.
Рон изсумтя.
-Ще го отричам, докато умра.
Двамата замълчаха. Накрая Рон въздъхна дълбоко.
-Знаеш ли, прав си. Аз съм идиот. Трябва да се извиня.
-Разбира се, че съм прав – каза Хари. – И, да, ти си идиот. Но ще трябва да изчакаш до утре, за да се извиниш. Момчетата не се допускат в момичешките спални.
Мълчание.
-Рон?
-Да, Хари?
-Каква беше Джини като малка?
Рон осмисли въпроса за момент, преди да се ухили.
-Знаеш ли, Хари, твоята дума „дяволче” пасва много добре.
-Наистина?
-О, да. Тя не понасяше това, че е най-малката и че е единственото момиче в семейството. Мама се опитваше да я накара да стои мирно и да прави разни момичешки неща, но тя мразеше всичко това. Винаги вървеше след нас и когато се забърквахме в разни каши, тя вземаше нещата в свои ръце. Беше голяма опасност. Беше много подла и винаги, когато направеше някоя беля, се отърваваше от наказание като мигаше с тези нейни големи кафеви очи. Избухваше внезапно, докато не намери изход.
Хари се разсмя.
-Забелязал съм.
-И все пак, беше ужасно сладка. Бяхме почти на една възраст и често се обединявахме срещу по-големите. Растяхме много близки, докато не заминах за Хогуортс. – Рон погледна към стълбището. – Ето защо това, което се случи миналата година, е повече по моя вина, отколкото на Пърси, на Фред или на Джордж. Трябваше да забележа.
-Странно е, че вие двамата непрекъснато се обвинявате, а то не беше ничия вина, само на Волдемор. Ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай него.
Рон въздъхна дълбоко.
-Ще се опитам, Хари, ще се опитам.

***

Хари почти не виждаше Джини през следващата седмица. Рон още не й се беше извинил и тя избягваше да говори и с двама им. Хари не разбираше защо Джини изглежда, сякаш му е сърдита, докато Хърмаяни не обясни, че тя смята, че Хари я предава, като говори с Рон. Хари бе свил рамене и бе забравил за това до деня, в който Джини го бе игнорирала в един коридор, и Хари бе решил, че цялата работа го ядосва. Защо трябваше да спира да е приятел с Рон само защото Джини се беше скарала с него? Рон беше най-добрия му приятел. Хари вече беше застанал на страната на Джини пред брат й. Какво повече искаше тя от него?
Беше събота вечерта, когато Хари осъзна, че е сам с Джини в общата стая. Рон, Дийн и Шеймъс го бяха зарязали, защото той правеше мрачни предсказания, пишейки си домашното по Пророкуване.
-Джини – започна той дружелюбно, - от какво мислиш, че ще умра – от удавяне в баня, или от ще бъда стъпкан до смърт от раконоги огнемети?
-Май второто – отговори тя, лениво прелиствайки вестника. – По-болезнено е.
-Болката е всичко – отбеляза Хари бодро и го записа в диаграмата си.
Той надраска още няколко смъртоносни предсказания и нави пергамента, благодарен, че е приключил. Като мушна пергамента в чантата си, той стана от масата и седна до Джини на дивана. Тя не му обърна внимание дори когато той се излегна и сложи краката си в скута й.
-Мислиш ли да ми проговориш някога отново? – попита я той на змийски.
Джини го погледна стресната, че той използва езика на змиите когато в стаята има и други хора. Не го интересуваше особено.
-Рон е най-добрия ми приятел – продължи той. – Не можеш да очакваш да приключа приятелството си с брат ти само защото ти му се сърдиш.
-Той е идиот – изсъска тихо тя.
Хари реши, че си е лична победа за нея да се реши да го каже на змийски.
-Да, такъв е – съгласи се той. – И аз му го казах. Тези дни се опитваше да ти се извини, но ти не го остави да го направи.
Джини въздъхна разстроено и остави „Пророчески вести” на масата.
-Съжалявам, Хари. Прав си. Можеш да бъдеш приятел с всеки, с когото пожелаеш. Аз просто… - ръцете й се свиха в юмруци. – Просто искам някой да бъде на моя страна.
-Аз съм на твоя страна – наблегна Хари. – Рон е пълен тъпак. Но си го знае и трябва да приемеш извиненията му.
-Той ми е брат – каза просто тя. – Това просто прави нещата по-лоши.
-Знам – каза Хари съчувствено. – Но наистина трябва да му дадеш шанс.
Джини избута краката му от скута си и се завъртя на мястото си, така че сега нейните крака бяха върху корема му.
-Съжалявам – рече тя накрая, връщайки се към английския.
-Трябва да съжаляваш. Не съм направил нищо, освен да те защитя.
-Знам – каза тя. – Беше наистина страхотен. Просто… си изпуснах нервите, предполагам.
-Често го правиш – каза Хари. – Мисля, че от сега нататък ще ти викам „Дяволче”.
-Дяволче?
-Мда – Хари се ухили на тавана. – С тази червена коса и с твоите нерви – ти си въплъщение на дявола.
-Това е глупаво – тя се смъкна надолу и го ритна по бедрото. Той й го върна като я загъделичка по краката, което почти му докара ритник в носа. Съвсем скоро, двамата се кикотеха, като всеки се опитваше да гъделичка другия. Битката приключи, когато Джини се изтърси от креслото, завличайки и Хари със себе си. Той падна върху нея.
-Печеля, дяволче – провлече той, отпускайки тежестта си на ръцете си.
-Не ме наричай така! – Джини се пресегна и го хвана за косата. Той я хвана за китката, за да я спре, точно когато Рон влезе в стаята. И двамата замръзнаха.
Рон спря и ги загледа с озадачено изражение на лицето. Хари се изтърколи от Джини и бързо се изправи. Джини просто се тръшна на креслото, с невинно личице.
-Ъъъъм… гъделичкаща битка? – обясни Хари. Джини кимна със съгласие, но Рон май не им повярва.
-Честно, Рон – намуси се накрая Джини, - а това, че твоето… хей!
Рон се беше пресегнал и я бе грабнал за ръката. Той я изправи на крака и я завлече по стълбището на спалните на третокурсниците, докато тя протестираше шумно.
Брат й я бутна в стаята и затвори вратата след себе си. Джини седна на края на най-близкото легло и кръстоса ръце пред гърдите си. Двамата – брат и сестра – замълчаха, гледайки се предпазливо.
-Той те кара да се смееш – каза Рон накрая. Изведнъж придоби изморен вид.
-Кой? Хари?
Рон кимна.
-Понякога – сви рамене тя. – И какво от това?
-Не съм те чувал да се смееш истински от миналата година – обясни Рон.
-О, ами…
-Нека довърша – Рон вдигна ръка. – Съжалявам за това, което казах за змийския език. Наистина не го мисля, просто бях изненадан. Провалих се толкова грандиозно относно теб миналата година, Джини – каза той сериозно. – Опитвам се да не го правя отново.
-Като се съмняваш в приятелството ми с Хари? Като търсиш улики, че съм черна магьосница?
Рон поклати глава.
-Не, като обръщам внимание какво става с теб.
-Не можеш да знаеш какво става с мен всяка минута – каза тя, но си личеше, че е омекнала.
-Знам – Рон прокара ръка през косата си. – Но ние винаги сме били приятели, ти и аз. Не може ли пак да бъдем? Искам да ми вярваш, както вярваш на Хари.
Тя вдигна ръка, обмисляйки искането му. Не бе мислила за това, но той беше прав – тя вярваше на Хари, въпреки, че се бе заклела, че никога няма отново да се довери някому. Все пак, последния път, когато се бе доверила напълно на някого, се оказа, че той е Волдемор.
-Приятели – повтори бавно тя. – ОК. А какво правим с малко прекалено загрижения брат?
Той се усмихна смутено.
-Опитвам се, не забеляза ли? Дори не се ядосах заради малката сценка долу с Хари. Макар че си умирам да знам…
-Не беше нищо – увери го тя. – Просто гъделичкаща битка, която излезе от контрол. Това е всичко.
-И няма нищо между вас двамата?
Тя сви рамене.
-Ние сме приятели. Имаме много общо, но не, нищо повече от това.
-Ами твоето малко увлечение по него миналата година? Не го отричай, дори аз не съм толкова тъп.
-Не го отричам – рече разгорещено тя. – Но това е минало. Ние сме приятели. Той го знае.
-Добре, добре – Рон вдигна ръце и отстъпи назад. – Просто проверявам.
-Приключихме ли? – Джини стана от леглото и тръгна към вратата.
-Да, само…
Рон се поколеба и пристъпи към нея. Неуверено обви ръце около раменете й и я прегърна леко непохватно. Тя също го прегърна, и после двамата напуснаха стаята значително по-безгрижни от преди.

Заглавие: Re: Need Съб Фев 23, 2008 4:28 pm

***

По-късно тази нощ, Хари търсеше в чантата си за неизползвано парче пергамент, когато откри, че мантията му невидимка липсва. Панира се за момент, преди да се сети, че Джини бе влизала по-рано в стаята. Всъщност, не я беше виждал след като бе говорила с Рон. Дали не я беше взела тя?
Той бързо извади картата и огледа пергамента за точицата на Джини. Беше в Астрономическата кула. Той погледна часовника си – вечерния час не беше минал – можеше просто да го направи.
Десет минути по-късно Хари влезе в на пръв поглед празната Астрономическа кула. Знаеше, че Джини е там. Усещаше познатия аромат на цветя в стаята.
-Знам, че си тук – уверено каза той. – И следващия път предпочитам да питаш, преди да вземеш мантията ми.
Шумолене на коприна издаде Джини до прозореца.
-Съжалявам – каза тя извинително. – Не мислех, че ще възразяваш.
-Не възразявам – каза той честно. – И все пак, предпочитам да ме питаш.
-Извинявай – повтори тя ненужно.
-Всичко наред ли е?
Хари направи огромна крачка с този въпрос. Досега връзката им се крепеше на взаимно разбиране и подобни преживявания. Въпреки че бяха водели много разговори през последните месеци, но не бяха прекарвали много време, говорейки за „чувства”.
-Добре съм – успокои го тя. – Просто си мисля.
-За какво? – той застана до нея до прозореца.
Тя му хвърли кос поглед.
-Малко сме любопитни, а?
-Виж, Джини – каза той твърдо. – Опитвам се да ти бъда приятел. Може би трябва да ми кажеш какво те притеснява. Може би мога да ти помогна.
-Просто се чувствам – тя махна с ръка – странно. Животът се промени и знам, че е необратимо. Брат ми иска да ми е приятел, майка ми изпраща писма и пише какво ли не, но знам, че това, което всъщност иска да попита е дали съм била обсебена и тази година. Фред и Джордж правят всички усилия да не ме третират като дете, но само го правят по-очевидно. Учителите ми ме гледат странно, редовно имам кошмари за Волдемор. А, да, имам и връзка с тъмен магьосник, която ми дава способността да говоря змийски и какво ли още не.
Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към Хари.
-Знам, че съм най-хленчещата кучка на света, Хари, но какво да правя, щом всичко излиза от контрол? Чувствам се като възрастен в тялото на дете. Нямам нищо общо с когото и да било на моята възраст…
Гласчето й заглъхна и Хари внезапно осъзна, че това е опитвал Дъмбълдор да му каже миналата година. Кой друг би могъл да бъде тук и да разбере какво иска да каже тя?
-Казах го вече и ще го повтарям, докато не умра или докато не го схванеш – каза той разпалено. – Разбирам – Те.
-Той взе толкова много от мен – каза тя меко. – Не знам дали това ще се върне някога…
Хари сви рамене.
-И какво от това? Ще заместиш празнината с нещо друго.
Той направи крачка към нея и раменете им се докоснаха.
-Той е пропуснал най-важното, Джини. Все още имаш семейство, което те обича, имаш приятели, чувството ти за хумор…
Гласът на Хари заглъхна, той никога преди не бе успокоявал никого, може би не вършеше добра работа.
-Може би – каза Джини.
-Може би нищо – изсумтя той. – Виж, нещата щяха да са различни, ако това миналата година не се беше случило. И кой знае какъв щях да бъда, ако нашите бяха оцелели и никога не ми се бе налагало да живея с леля и чичо? Няма смисъл да размишляваме. Ние сме такива, каквито сме, и по някаква причина, трябва да сме такива. Трябва да изживеем това, което животът ни дава, иначе къде е предизвикателството, Джин?
Тя замълча за малко и когато се обърна към него, на устните й бе изгряла усмивка.
-Ти си много чувствителен за момче, Потър.
Хари се успокои. Чувстваше се, сякаш гащите му са полетели, това което каза, бе особено сантиментално и той се чудеше откъде го е изкарал. Ако Хърмаяни го беше чула, щеше да е горда.
-По-добре ли си?
-Малко. Трябва да свикна – каза тя. – Всичко е толкова различно от това, което трябваше да е. Например, кой да предположи, че ще станем такива приятели?
Хари я удари с лакът.
-Имаш предвид, заради огромното ти увлечение по мен?
Тя го удари не по-леко.
-Идиот. Нямах това предвид. Освен това, знаеш, че приключих с това.
-Чудесно. Отивам да кажа на останалите ми обожателки, че е безопасно да дойдат.
-Хари Потър!
Хари се разсмя и пъргаво скочи извън обсега й. Тя понечи да го удари отново, но той пак се отдалечи. Смееше й се от другата страна на стаята.
-Добре, извинявай. Взимам си думите назад.
-И никога няма да го споменаваш – тя потръпна, - отново?
-Обещавам – закле се той и пак пристъпи до нея. – Може ли да пробвам нещо?
-Какво? – погледна го предпазливо тя.
-Просто нещо ново, което искам да опитам – каза меко той. – Част от новия чувствителен Хари Потър. Не съм го правил преди, така че може да бъде ужасно, но искам да знам какво мислиш.
Хари пристъпи още по-близо до нея и обви ръце около нея. Притисна я до себе си. Друг път не бе прегръщал момиче, Хърмаяни го бе прегръщала, но той не го беше правил. Тя също обви ръце около кръста му и се притисна до него. Той отпусна глава на рамото й, и ръцете му се обвиха още по-силно около крехкото й тяло. Хари се чувстваше развълнуван, сякаш някакъв стар инстинкт се събуждаше у него. Тялото му знаеше какво да прави преди мозъка.
Джини въздъхна леко и се отдръпна от ръцете му. Хари се чувстваше замаян. Да прегръща Хърмаяни, дори и да беше хубаво, не беше като това.
-Това – Джини прочисти гърло. – Това беше мило, Хари. Благодаря ти.
Той успя само да кимне в отговор.
-По всяко време – престраши се накрая да каже.
Джини го погледна, но се въздържа от коментар. Вместо това, взе мантията невидимка откъдето я бе захвърлила, и се покри с нея.
-Да си ходим. Мина вечерния час.
Той кимна и също се скри под мантията. Двамата вървяха тихо заедно, Джини отпред, докато вървяха към Грифиндорската кула. Между тях имаше някакво напрежение, което не се бе появявало преди прегръдката на Астрономическата кула, и Хари се почувства твърдо решен да го разсее.
-Да знаеш – наведе се той напред, за да прошепне в ухото й, - ако ще ни хващат, те избутвам от мантията.
-Не и ако аз те избутам първа – прошепна тя в отговор.
-О, моля те – подигра й се Хари, – мъниче като теб?
-Може да съм малка, но съм силна – предупреди го тя.
Хари се ухили.
-Знам, дяволче, повярвай ми, знам.
-Не ме наричай така.
-Извинявай, но нямам избор. Името просто си заспа, виждаш.
-Как ще се чувстваш, ако аз ти измисля гаден прякор?
Хари сви рамене.
-Да видим на какво си способна.
-Белязания?
-Прекалено Малфойско.
-Очилатко?
-Прекалено детинско.
-Наследникът на Слидерин?
-Прекалено…
-Да. Извинявай. Лоша шега.
-Защо не погледнеш от добрата страна? Мисля, че „Дяволче” е страхотно име. Описва те отлично.
-Е, единственото нещо, което описва теб перфектно е идиот. Предполагам, ще трябва да ти казвам така.

Заглавие: Re: Need Пет Мар 07, 2008 11:45 am

Глава 5

The Whomping Willow

-Хари, мислиш ли, че нещо не е наред с Хърмаяни? – попита тихо Джини, когато Хърмаяни, която четеше дебела книга, докато ядеше, не я чу.
Хари отхапа от сандвича си и се намръщи на Хърмаяни, измервайки я критически с очи.
-Изглежда малко уморена.
-Какво мислиш, че й става? – попита подозрително Джини.
-Защо мислиш, че й става нещо?
-Не знам. Напоследък е много страна. Стресирана, изниква от неочаквани места.
Хари предъвка замислено.
-Да, забелязал съм.
В този момент Рон се присъедини към тях на масата за обяд.
-О, какво му е на Хагрид?
Хари, Джини и Хърмаяни, никой от които не бе забелязал, че пазача на дивеча плаче над тиквения си сок, погледнаха към Височайшата маса.
-Защо плаче Хагрид? – попита Джини.
Хърмаяни ахна.
-О, не! Забравихме! – тя погледна Рон и Хари. – Бъкбийк!
-Мамка му – изруга Рон и се стовари на пейката до Хърмаяни. – Днес ли беше?
-Мисля, че беше вчера – направи гримаса Хари. – Май не върви добре.
-Какво за Бъкбийк?
-Бащата на Малфой казал, че е опасно животно и се опитва да го осъди – обясни Хари на Джини. – Вчера имаше изслушване в Министерството за него.
-Обещахме на Хагрид да му помогнем със защитата – каза Хърмаяни притеснено. – Не му помогнахме кой знае колко.
Хари и Рон изглеждаха засрамени.
-Забравих – каза тихо Рон.
-Трябва да отидете да го видите след вечеря – твърдо рече Джини.
-Да – Хари я смушка с лакът. – Ще дойдеш ли?
Джини вдигна вежда. Не обичаше постоянно да се влачи след тях, но Хари и Хърмаяни й бяха приятели, а Рон й беше брат – може би трябваше да даде на тази работа да бъде приятелка с Рон шанс. Стрелна Рон с поглед.
-Добре, разбира се.
-Страхотно – Хари й се усмихна бляскаво, и ръката й се стрелна през косата й, преди да грабне чашата си, за да допие последните глътки от чая си и да вземе чантата си.
-Трябва да бягам. Отварите после.
Рон я погледна със съчувствие, но Джини сви рамене.
-Всъщност аз и Снейп се разбираме добре. Той май оцени знанията ми.
-Ти ще обърнеш този замък наобратно, предполагам, че го знаеш – каза й Хари.
Тя му намигна и изчезна.
След бърза вечеря, четиримата грифиндорци хукнаха към колибката на Хагрид. Никой нямаше намерение да излиза от територията на училището – най-вече Хари след атаката на Сириус Блек, затова вървяха бързо и тихо.
-Министъра на Магията идва за екзекуцията на Бъкбийк днес – уведоми ги Хърмаяни. – Прочетох го във „Вестите” днес.
Хари вървеше близо до Джини, и тя стресната бе осъзнала, че той се въртеше около нея, за да я пази, докато вървяха през ливадата – отваряше й вратите и вървеше зад нея, въпреки че можеше да тръгне напред. Беше започнала да се дразни, но точно се бе обърнала да му каже, че може да се оправя и сама, но бе забелязала изражението на лицето му и начина, по който я гледаше.
Джини гледаше с нарастваш интерес как Рон и Хари инстинктивно се насочваха към някакъв древен мъжки ритуал. Въпреки че Джини не беше момичето на Хари и Хърмаяни не беше (все още) момичето на Рон, момчетата бяха поели отговорността да ги „защитават”; Джини се чувстваше странно, че Хари е избрал нея, при положение че Рон, собственият й брат, стоеше точно там – но той сякаш не забелязваше. Брат й беше твърде зает да се върти около Хърмаяни.
Не бе имала време да довърши пъзела, но бе невероятно доволна, че когато групата беше срещнала Драко Малфой, Винсънт Краб и Грегъри Гойл, които шпионираха и се смееха на предстоящата екзекуция за Бъкбийк, Хърмаяни бе ударила Малфой през лицето – беше показала, че може да се грижи за себе си. Рон беше доста възхитен, но Джини не беше сигурна, че се е сетил, че и той би направил същото.
Хвърли един раздразнен поглед на Хари, който не заслужаваше това, но то я накара да се почувства малко по-добре.
Сърцето я заболя, когато видя Бъкбийк, вързан пред къщата на Хагрид. Тя му се поклони бавно и когато хипогрифа разпозна желанието й да се доближи, тя пристъпи към него и го погали нежно по меката перната глава.
-Същества, родени да летят, не бива да бъдат връзвани на земята – промърмори тя на себе си, но Хари я чу.
-Ужасно е – съгласи се той.
Тя го погледна и сянката на разбирането пробяга през лицето му. Тя внезапно си спомни историята, която Рон и близнаците бяха разказали на майка й преди две лета, как са измъкнали Хари от леля му и чичо му. Имало е решетки на прозореца, дупка във вратата, през която са му бутали храна, а Хедуиг е била заключена в кафеза си през цялото лято, докато тя, Джини, бе прекарала цялото си лято, промъквайки се в килера за метлите и правейки среднощни полети.
Тя пак погледна Бъкбийк, мислейки колко са еднакви съдбите на хипогрифа и на Хари – и двамата родени да летят, и двамата лишени от пространство, за да го правят толкова, колкото пожелаят.
-Идваш ли? – попита Хари, посочвайки към колибката на Хагрид.
Джини се поколеба и прокара пръсти през перата на Бъкбийк.
-Мисля, че ще остана с него – промълви тя. – Няма да понеса да го оставя сам.
Хари кимна с разбиране.
-Но ако чуеш гласове, трябва да се скриеш – може да са Министъра и Дъмбълдор. Не искам да се въвличаш в проблеми.
Джини завъртя очи.
-Мога да се грижа за себе си, Хари. Спри да ми се правиш на майка.
-Да ти се правя на майка? Не го правя! Просто искам да съм сигурен…
-Какво беше това по-рано тогава? – заяде се тя. – Гледаш ме сякаш никога не съм излизала наоколо и дори не мога да отида до Хагрид сама.
Хари няколко пъти отвори и затвори уста, и очите му се приковаха в нея.
-Не съм го правил! – защити се той. – Никога не съм правил подобно нещо!
-Може би не осъзнаваш, но все пак го правиш – обясни тя. – Признай си, все още ме имаш за малко момиченце.
-Не е вярно – каза начаса Хари. – Джини, кълна се.
-Върви тогава – подкани го тя и му кимна към вратата, където Рон и Хърмаяни го чакаха. – Остави ме сама тук.
Устата на Хари се затвори и той я погледна подозрително.
-Това нещо като тест ли е?
-Да.
Той въздъхна.
-Добре, но ако получиш задържане…
-Тогава ще го изтърпя и всичко ще е наред – увери го тя. – Сега върви. Ще се оправя.

Заглавие: Re: Need Пет Мар 07, 2008 11:46 am

Хари стисна рамото й за миг, преди да я пусне и да влезе в къщата, оставяйки Джини и Бъкбийк сами сред тиквите. Тя се облегна на хипогрифа, и притисна глава до шията му. Чуваше лудото биене на сърцето му и не можеше да приеме факта, че това сърце скоро ще спре. Тя си спомни петлите, които убиваше в кошмарите, навестяващи съня й. Не можеше да повярва, че е отнела живот… било то и на животно.
Не бе отминало много време, когато дочу приближаващи се гласове. Веднага се сви зад огромните зеленчуци на Хагрид и зачака Хари и останалите да излязат от задната врата. Скоро четиримата бързо тръгнаха през гората към замъка.
Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, те спряха и погледнаха назад, неспособни да видят последните мигове на Бъкбийк. Когато екзекутора с черната маска излезе от колибата и вдигна секирата си, Джини се завъртя и погледна в друга посока.
Хари загрижено погледна надолу към нея и разсеяно обгърна талията й с ръка. Тя го сграбчи за лакътя, и двамата трепнаха, когато секирата се свлече с глухо „туп”.
Хърмаяни изхлипа и скри лице в рамото на Рон, който за пръв път не се притесни до непохватност, когато тя го докосна. Хватката на Хари около кръста на Джини се пристегна, и скоро той я притисна до себе си.
-Добре ли си? – попита той накрая. Погледна надолу към нея и към ръката си и пламна леко.
Джини проследи погледа му и изведнъж осъзна колко близко се намират. Тя за миг остана като хипнотизирана от ръката му, обвита около тънката й талия.
-Благодаря – каза тя и отстъпи назад.
Хари остави ръката си да падне край тялото му и й се усмихна смутено.
-Извинявай.
-Всичко е наред – успокои го тя. И наистина беше така. Кожата й изтръпна там, където бе ръката му.
Той се усмихна, и тя тъкмо щеше да каже, че няма нищо против той да я успокоява, когато Рон излая и стисна пръста си.
-Скабърс ме ухапа! – изкрещя той. – Хей! Скабърс! Върни се!
Той запълзя около дървото след плъха си – Джини бе изненадана да го види жив, бе мислела, че Крукшанкс го е изял, - а Хари и Хърмаяни го последваха. Джини тръгна бавно след тях, докато се приближиха до Плашещата върба.
-Дявол да те вземе! – изруга Рон и хукна след плъха си, хвана го за опашката и го залюля в ръката си. Той се загърчи за свобода, но Рон го държеше здраво. – Какво ти става?
Той се обърна към Хари и Хърмаяни в мига, в който Джини побегна към тях.
-Добре ли е пръста ти? – попита Хърмаяни, мъчейки се да си поеме въздух.
Рон спря, за да й позволи да го огледа.
-Не знам какво му става. По принцип е много кротък.
-Ами, на дванайсет години е – смръщи се Джини. Нима плъховете, дори магическите, живееха толкова дълго? Никога досега това не й беше давало мира.
-Хари! – изкрещя Рон и посочи нещо зад тях.
Хари едва имаше време да се обърне, когато огромно рунтаво черно куче скочи към тях от сгъстяващия се мрак, и се стрелна право към Рон. Грабна го за крака и изръмжа, разтърси глава и завлече Рон към Плашещата върба.
-Рон! – Хари скочи след приятеля си, но кучето, злия Грим или каквото и да беше там, държеше здраво Рон и го дърпаше към ствола на дървото.
Джини замръзна в ужас, сигурна, че кучето влачи Рон към сигурна смърт, ако Плашещата върба започнеше да се движи, щеше да ги смачка всички.
За изненада на всички им, Крукшанкс изникна от някъде точно в този миг. Топчето оранжев пух се стрелна покрай кучето и Рон и натисна една издутина в ствола на дървото. Върбата внезапно застина, и кучето можеше да издърпа Рон по-близо, където те изчезнаха в предварително скрит тунел.
-Хари! – ехото от писъка на Рон достигна до тях, но скоро заглъхна, така както той бе изчезнал от поглед.
Хари легна задъхан на земята, направи последен отчаян опит да хване ръката на Рон, преди да осъзнае какво се е случило. Беше станало твърде бързо и той не бе успял да направи нищо.
-Дявол да го вземе! – изруга Хари и се изправи на крака.
Хърмаяни погледна ужасена нагоре, дървото сякаш изстена и размаха клони над главите им, събуждайки се от вцепенението, в което го бе вкарал Крукшанкс. Три клона се стрелнаха към Хари, Джини и Хърмаяни, но само Джини успя да отскочи, а Хари и Хърмаяни бяха завлечени от ядосаните клони.
-Ооо! – Хърмаяни отлетя назад, когато бе ударена от друг клон. Със сила, която изненада Джини, тя фрасна следващия клон, дошъл за нея, но скоро дървото започна да върти Хърмаяни във въздуха като парцалена кукла.
-Хърмаяни! – извика Хари и затърси по земята си очилата, които дървото бе избило, но точно когато ги намери, клоните намериха него. Скоро Плашещата върба размотаваше наоколо и Хари, и Хърмаяни.
Джини скачаше и клякаше измежду хвърчащите клони, докато се отдалечи на безопасно разстояние. Нито за миг не се замисли, не помисли, че може би няма да успее да насочи правилно заклинанието. Думата изникна в главата й още преди да е извадила пръчката си.
-Имоболус! – кресна тя, заклинанието се стрелна като меч във въздуха, и порази ствола на дървото. Тя усети как силата излиза от нея и удря дървото като плесница, и клоните замръзнаха неподвижни. Хари и Хърмаяни се стовариха на земята с двойно тупване.
-Ох – оплака се Хърмаяни, а Хари изстена от другия край на дървото.
Джини не знаеше към кого да хукне първо, и избра Хърмаяни, която беше по-близо.
-Хайде – каза тя, помагайки на момичето да седне. – Стойте заедно, трябва да отидем при Рон.
-Рон – изхленчи Хърмаяни. Помъчи се да се изправи на крака и притисна ръка към ребрата си. – Той дали е добре?
-Да – каза непреклонно Джини. Трябваше да повярва в това. Той й беше брат, трябваше да вярва, трябваше просто да повярва.
Тя помогна на Хърмаяни да се облегне на дървото и ритна издутината, която Крукшанкс бе натиснал с лапа, отваряйки коридора под земята, и задържайки дървото във вцепенението, в което го бе поставила със заклинанието си. После побърза към Хари и му помогна да се изправи на крака, след като той бе намерил очилата си и ги бе сложил на носа си.
-Благодаря ти, Дяволче – успя да каже той. – Това беше забележително заклинание.
Тя се ухили и изтръска листата от гърба му.
-Просто малък специален подарък от нашия любим тъмен магьосник, предполагам.
-Най-сетне – каза Хари, сграбчи ръката й и я замъкна след Хърмаяни в тунела, – този идиот помогна в нещо.