Хах,ми хрумна ми в часа по литература.Не е нищо особено,просто искам да чуя мнение.И сори за грешките.
Защо се получи така?Непрекъснато си задавам този въпрос.Но отговор...отговор няма...Той си отиде...Предаде ме...и ме остави...Сама...сама със спомените...и болката...от неговото предателство...Остави ми само спомените...Но по-добре да беше взел и тях!Иска ми се да ги изтрия от паметта си...Да ги няма...да не ми причиняват болка...Да можеха да отлетят...като пеперудите,които пърхат около мен.Да можеше болката да изчезне...заедно с краткия полет на една пеперуда...Дъждовни капки закапаха по лицето ми и намокрлиха сухата трева около мен.Пеперудите,накацали по листата,отлетяха...но оставиха спомените...Оставиха ги да раздират сърцето ми...Дъждът отми горчивите сълзи от лицето ми...но остави кървавите сълзи в сърцето ми...За да го тровят отново и отново...Струва ли си да живея?Нямам приятели,нямам...него.И никога няма да го имам отново.Той ме остави...Като ненужна вещ...
Едно момиче седеше,облегнато на ствола на дебелото дърво,разтящо до езерото.Недалеч от него се простираше "Хогуортс"-красив и величествен.Тежките дъждовни капки я мокреха,но тя не обръщаше внимание.Не усещаше студа коло себе си,нехаеше за подгизналите си дрехи и за това,че може да се разболее.Усещаше само студът,сковал сърцето й...Сърцето,което вече не усещаше...Него вече го нямаше...То бе разбито...Беше се превърнало в къс лед...Но не чист и кристален,а кървав и отровен...От спомени...Сърцето й принадлежеше само на един...И тя допусна да й го вземе...
Мел не можеше да познае себе си.Любовта променя хората.Бе променила и нея.Нямаше я предишната й самоувереност и гордост.Бе готова на всичко,за да си го върне...Нови сълзи се смесиха с дъждовните капки.
Ана се луташе по коридорите,търсейки приятелката си.Откакто се случи това,Мел се бе променила.Не бе същата.И Ана се притесняваше за нея.Спря се в един коридор и погледна през прозореца.Стъклото бе замъглено от дъжда и по него се стичаха капки.Момичето напрегна зрението си и забеляза дребна фигурка под едно дърво.
-Мел...-прошепна отчаяно русокоската и хукна към Входната зала.
На двора я посрещна пороен дъжд.С голямо усилие,Ана заджапа през локвите.Дъждът бързо я намокри и в момента представляваше доста смешна гледка,но сега това бе последната й грижа.Дворът беше пуст.Нико ученик не би рискувал да остане под дъжда.Никой освен Мелъри.
-Мел!-провикна се русокоската щом стигна до дървото.
Тя не се обърна.Мократа й коса се спускаше покрай пребледнялото й,студено лице.Ана се наведе и седна до нея.
-Какво правиш тук,за Бога!Ще се намокриш и ще се разболееш!
-Нека!На него няма да му пука!-пророни чернокоската.
-Да,но на мен ми пука!-извика другото момиче.-Мел,недей така!Спри или ще се съсипеш!
-Защо?-зарида тя.-Защо той направи това?Нищо ли не значех за него?
Ана я прегърна и каза тихо:
-Той не те заслужава!Не си струва да страдаш така!Мислиш ли,че него го е грижа?Така си вредиш!
-Защо трябва да боли така?Нима болката остава вечно?Нима не си отива!
Момичето бе останало почти без глас и едва прошепна думите.
-Все някога болкагта свършва-прошепна русокаската,прегръщайки отново приятелката си.-и остава само спомен.
Мел погледна приятелката си и тя отвърна на погледа й.Толкова различни бяха двете момичета.Но това не пречеше на приятелството им.Русата коса на Ана се вееше от силния вятър,докато черната коса на Мел се спускаше безжизнено по лицето й.И двете бяха бледи и премръзнали.Тъмносините очи на Мел срещнаха сивите на Ана.В едните имаше отчаяние и безнадежност,а в другите-тревога и уплаха.Чернокоската се усмихна едва-едва.Един човек го бе грижа за нея.Тя протегна ръце и откъсна няколко бели цветя,чието име не знаеше и клекна до езерото.Ана беше нащрек,готова да я спре,ако тръгне да върши нещо безръзсъдно.Мел сложи цветята в езерото и остави дъждът да ги отнесе по водата.Сякаш отнасяше и любовта й.Остави спомена,но този път нямаше болка.Тя си беше отишла.
В този момент слънцето си проби път през облаците и освети коленичилото до водата момиче и приятелката й.
Чет Яну 17, 2008 9:34 pm
