... и там свършват всички звезди?

Значи... и аз не знам какво ме е прихванало... обикновено не се подвизавам в тая тематика... амммм... да видим...

Не се чудете на странния... такова... стил на пролога - експериментирам си...

Ако някой разпознае цитата в заглавието, ще го черпя едно посвещение

... И той се приготви да каже това, което знаеше, че ще трябва да каже от както Дъмбълдор умря.

...

... а не иска. О, как не иска, с безсловесния вик на дете, вкопчило се в останките от своята красива вяра в щастливия край, мъчейки се с всички сили да не вярва, че лошото наистина се случва - че не е страшен сън, от който може да се събуди - че даже да придърпа одеялото над стиснатите си очи, чудовището няма да изчезне - че щастливата му звезда е угаснала - не се случва! - не се случва наистина, нали? - не може - не е истина - не и на мен -
така, както залитналият над планинска пропаст пътник крещи истерично в ума си "Не искам да падна!", докато бездната го поема с усмивка;
така, както недоубитият воин на изгореното поле трескаво шепне "Не искам да умра", докато смъртта гали лицето му и тъжно клати глава;
така, както...
- Джини...
- Не - казва Джини полугласно;
и толкова тежка е тази едва прошепната дума, че се откъртва като канара и се стоварва върху сърцето му;
и толкова страшен е контрастът между твърдия й поглед и изневеряващия й глас, че гърлото му се свива на топка;
и така го боли от онова, което се опитва да й причини, че небето помръква и очите му се разтварят в здрач от отчаяние;
иска да протегне ръка, а не смее;
иска да я докосне, а не бива.
- Джини...
Шепотът му заглъхва под тътена на безнадеждността.
- Не. Не. Не си го и помисляй - прошепва Джини едва чуто.
- Ти знаеш...
- Знам...
- Волдемор...
- Хари...

Как да заплаче?
Как да заплаче като наранено дете - толкова отдавна е плакала за последно - как да заплаче, не помни, не знае как -
а сълзите крещят - прокълнати затворници; крещят - глашатаи на ужаса; малки бодливи зверчета, крещят вътре в нея и ехото от писъците им премазва светлината;
иска да заплаче, а умее единствено да остава твърда -
колко ненужно, колко нелепо, когато небето повелява да се сгуши в ръцете му,
да се вкопчи в него и останалият свят да изчезне...

- Той ще знае... - шепне момчето, мъчейки се да спре да усеща думите. Любовта трябва да се превърне в броня, ако не иска да бъде кинжал. - Ще разбере... Ще...
- Хари, не ме е грижа!
- Но мен ме е - той иска да изкрещи ужаса си, но се бои да го види отразен в очите й; той не знае кога я е сграбчил в прегръдка, по-горчива от страха, по-страшна от избора; той иска да я спаси, а трябва да спаси себе си, той - Избраният, той - роденият под щастлива звезда, той - безценният, спасителят, откупен с цената на много животи, той - храбрецът, загрижен за кожата си...
- Джини... Джини...
- Няма... Не искам...
- Трябва... сам. Разбираш ли, Джини? Не мога, няма да мога, ако той... Ако ти...
- Мислех... - и все пак сълзите умират в нея, неизплакани. - Мислех, че заедно сме силни. Че заедно сме повече, по-големи, по-мъдри, по-добри.
- Джини...
- Исках да не се чувстваш цял без мен - тя удря с малките си юмруци по гърдите му, мъчейки се да заплаче - призовава словата, от които боли, от които душата й ще се загърчи от срам, от вина, от самосъжаление; заклина болката, моли се на собственото си отчаяние, иска да заплаче, да заплаче, да се стопи...
- Исках да не можеш да си представиш и един ден без мен - думите са дим, безплътни, прозрачни, не падат като хвърлени камъни, не режат до кръв; политат, безсилни духове, сенки по вятъра. - Да ти причернява от болка, когато не сме заедно. Да съм част от теб, най-важната част да съм, душата ти да съм...
- Но ти си, Джини...
- Не, не! - защо шепне, когато трябва да крещи? - Не, ти искаш да си тръгнеш, способен си да си тръгнеш...
- Джини, не е защото го искам, моля те - Джини, моля те...
- По-силни - шепне тя, люлеейки се в ръцете му;
а невиждащите й очи така и не успяват да се разтопят. - По-мъдри, по-добри...

Сега трябва да тръгне, сега, трябва да пусне ръцете й; - сега - трябва да извърне поглед от очите й; - сега - да заглуши писъка, с който сърцето му проклина безмилостното небе; - сега - или никога няма да може...
Нима наистина е способен да си тръгне?

А нима е способен да не си тръгне?

А светът чака, превърнал се в лице - огромно, сурово, ужасно, безумно красиво, жестоко лице,
което го гледа в очите;
- осъжда -
- повелява -
- чака -

Джини Уизли се събуди с трепване от поредния си неспокоен, изпълнен с тревожно вълнение сън. До разсъмване оставаха два или три часа. Джини въздъхна унило. Навярно беше грешка да се опитва да спи, надявайки се да се отпусне, да остави ума си да се отърси от терзанията, които го разпъваха безжалостно. Нима наистина бе очаквала да може да спи спокойно? Освободени от контрола на волята й, притесненията се развилняха из крехките й сънища като побеснели зверове. Сънят не възраждаше силите й, изпиваше ги, крадеше ги - пилееше ги в безсмислени схватки с озъбените сенки... Уморена беше, така уморена, колкото не се бе чувствала никога преди - сякаш бе тичала дни наред, подгонена от невидимо за другите кръвожадно чудовище - сякаш бе преплувала океан от отровно желе - сякаш от зори до здрач се бе молила, заричала, умолявала за живота си, коленичила пред палача... Как се нуждаеше от почивка - как би се молила за забвение, ако имаше на кого! Как копнееше за сън!
Сълзите най-сетне бяха дошли, в самотата на нощния мрак, зад завесите на балдахиненото легло. Бяха се стичали безшумно по страните й, попивайки в пухената възглавница, ненужни, закъснели - безсмислени. По-рано бе имала нужда от тях. Вече не. Не им даде дъха си, не заслужаваха хлиповете й. Бе лежала неподвижно с лице към тавана, търпеливо чакайки да изтекат. Но с тях не бяха изтекли тревогите, не пресъхнаха страховете; сълзите й свършиха, без да й купят покой.
- Не мога да спя - прошепна Джини на нощта. Мракът кимна мълчаливо, но не предложи утеха - наблюдател, не съветник; сцена, не убежище. Джини си пожела да се разплаче отново - да се разплаче истински този път, със стонове, хълцане и сълзи, много сълзи... Джини си пожела да заспи сън без сънища, да потъне в чернота от несвяст, където няма дебнещи сенки и гори от страх... Джини си пожела да се съмне и денят да я освободи от оковите, с които я бе наказало очакването.
Джини си пожела много неща, и нито едно не й бе дадено.

*

Нощта бе задушна, а небето над Астрономическата кула - тежко, светлината от бледите звезди едва успяваше да си пробие път през слоевете мрак. Джини се бе надявала да намери успокоение в компанията им, но те едва дишаха, унили, немощни пламъчета, вече примирили се с близкия си край.
Стъпките й сами я бяха довели дотук, но обратният път сега изглеждаше дълъг и пуст.
Джини направи няколко колебливи стъпки в неопределена посока, после седна, обвивайки колене с ръцете си, до самия ръб на площадката. Не знаеше дали иска да се върне или да остане тук до зазоряване. И тук, както и в спалнята, нощта беше неприветлива и пълна с тягостно очакване.

- Казват, че мракът винаги е най-дълбок точно преди зазоряване - изрече нежно нечий глас зад гърба й, познат глас, усмихнат и изпълнен със спокойствието, което Джини напразно бленуваше. Джини трепна.
- Лу... Луна?
- Понякога идвам тук, за да се уверя сама - обясни Луна Лъвгуд, която бе седнала с гръб към нея на срещуположния край на площадката, провесила крака през ръба. Бе извърнала глава към Джини, без да помръдва от мястото си. - Знаеш ли, почти винаги е вярно, това за мрака. Понякога има звезди. Но не винаги.
- Луна - каза Джини отново... и... заплака. Този път сълзите дойдоха веднага, заблестяха, звезди от горест и безсилие, не в студеното далечно небе, а в близкото, неизбежното, което се сгъстяваше около нея, задушавайки я. Луна я погледа безмълвно няколко секунди. След това прекоси площадката и мълчаливо седна до нея, опирайки гръб в този на другото момиче. Джини усети как топлината й потече през нея и част от мрака се разтопи.
- Казват още - заговори русокосото момиче след няколко минути, - че всяка звезда е нечие пламенно желание, нечия съкровена мечта или красив сън. А когато хората изгубят вяра... или когато се събудят - звездите угасват.
- Нима и това можеш да установиш с наблюдения? - горчиво прошепна Джини.
- Не, разбира се - усмихна се Луна, - звездите изчезват на разсъмване, защото слънцето е по-ярко от тях. Но понякога ми е приятно да си мисля, че от вярата в мечтите се раждат звезди.
- Откъде да взема вяра, Луна? Ами ако допускам огромна грешка? Ами ако той наистина има повече шансове сам, ами ако само го бавя, ами ако съм пречка, ами ако заради мен...
- Джини - каза бавно Луна Лъвгуд, - за какво говориш?
Джини поклати глава.
- Извинявай... знам, че не си длъжна да знаеш... просто не издържах...
- Убиваш ги - каза Луна. - Виж.
Една по една бледите звезди угасваха.
- Мислех, че не вярваш в това.
- Важното е в какво вярваш ти, Джини.
- Ужасно ме е страх, Луна. Страх ме е, че ще го проваля.
- Става дума за Хари, нали?
- Той искаше... да... се разделим. - Хлиповете отново се надигнаха в гърлото й - години неизплакани сълзи, най-сетне намерили отдушник. - Той... искаше...
Думите се затъркаляха една подир друга, надпреварвайки се със сълзите да излязат на свобода. Луна слушаше, неподвижна, безмълвна, докато червенокосото момиче изливаше душата си - тежестта, която затискаше сърцето й от мига, в който разбра за смъртта на Дъмбълдор - ужасът от осъзнаването на това, което щеше да последва, защото тя познаваше Хари толкова добре - същия ужас по-късно, когато то се бе случило, когато той я бе пробол в сърцето със своите причини, а тя го бе ранила със своите - за сражението, в което душите им мятаха една по друга безпощадни истини и кървяха от раните на другия - за невъзможния избор, за безсилието и слабостта и непоносимия срам...
И това, което караше душата й да се гърчи в самобичуване, не беше, че се бе оказала мекушава - а че бе направила него слаб... че го беше видяла, накрая, предал се, впил пръсти в нея, неспособен да тръгне... че бе тържествувала, задето волята му не бе стигнала да направи това, което знаеше, че трябва.
Че може би го бе предала, вкопчена в любовта си.
- Луна - шепнеше Джини, стиснала очи, защото не можеше повече да понася болнавия светлик на небето, - ако той се провали заради мен... Ако в решителния момент се поколебае... заради мен... ако когато трябва да е смел, се уплаши - за мен... Вината ще е моя... Моя... как мога да живея с тази мисъл?
- Тогава иди при него и му кажи, Джини - каза Луна утешително. - Нали нищо не е загубено още? Можеш да размислиш...
- Мога ли? Мога ли, Луна? - Джини сви юмруци и безпомощно заудря изгладените каменни плочи, с които бе покрита площадката. - Ами ако тъкмо това е нещото, което ще го съкруши, което ще му отнеме вярата, което ще - убие неговите звезди? Вчера той мислеше, че е силен, но се оказа, че не е, че има нужда от мен, за да бъде силен, за да бъде цял... Мога ли? Сила ли съм, или слабост, Луна? Свобода или окови?
- Бедничка Джини - прошепна Луна, посягайки към лицето й. Обхвана го с двете си длани, заравяйки пръсти в косата й, и Джини се почувства много странно. - Ще намериш начин да постъпиш правилно, Джини. Ще намериш начин.
Джини почувства как сълзите й рукват отново, но Луна не отмести ръцете си и капките отчаяние се стекоха по тях, мокрейки ръкавите на робата й. Джини очакваше да се почувства неудобно, но по някакъв странен начин всъщност ръцете на русокосото момиче й предаваха част от онова ведро спокойствие, с което Луна беше пословична... Джини потърси слова да изрази онова, което чувстваше, но нужните й думи навярно още не бяха измислени.
Луна държа лицето й в длани, докато сълзите й секнаха, а небето изсветля.

(това е около половината от материала за тая вечер... не съм сигурна дали ще смогна да набера останалото до края. Пак взех да виждам двойно... ама ще положа геройско усилие, обещавам. )




Замъкът е жив. Сърцето му пулсира в прегръдката на нощното небе: отпочива, но без да спи; бди, но без да се терзае. Замъкът попива сънищата на своите обитатели - замъкът обгръща с топлия си мрак съзвездията от затворени очи...
Замъкът слуша.

Коридорът бе тъмен и тих, а глухият ритъм от стъпките й потъваше без следа в каменния под.

Понякога желанието е толкова могъщо, че неосъзнато оживява. Понякога копнежът, придобил живот, ражда страшно създание от воля и мечта. То няма собствени мисли, но има страст - няма разум, но има инстинкт...
То е безплътно, но живо, то диша с твоите дробове, шепне с твоите устни. Обича с твоето сърце, помни с твоята памет, взема решения с твоята воля - решенията на необуздан стихиен дух...

Джини ахна неволно, когато в стената се оформиха познати очертания - плавни линии - рамка - неочаквано, ненадейно, стената оживя, раждайки нова форма. Светкавично се оформиха ъгли, огладиха се неравните ръбове и камъкът се разтвори, разкривайки в сърцето си врата. Нетърсена? Непризована?
Джини се огледа, напрягайки очи в студената стоманеносива светлина на утрото, но коридорът бе пуст.
Тя бе опразнила ума си от мисли, за да отнеме на зъбещите сe страхове всички възможни места, където да се загнездят. Но нещо по-властно от мисъл, нещо, закрещяло от самите кости на душата й с глас, повелителен и неизбежен като съдба, бе призовало входа към Нужната стая и сега той стоеше пред нея, очакваше, подканяше... "Ще намериш начин", звънна в ума й, неканена, камбанка с гласа на Луна.
- Добре - бавно изрече тя, пристъпвайки прага. - Щом ме каниш, ще започна да търся от тук.
Отвътре стаята изглеждаше неимоверно различна от онази, която Джини познаваше от сбирките на ВОДА. Нямаше ги лавиците с книги и тренировъчните пособия. Всъщност самото помещение изглеждаше доста по-малко от онова в спомените й. Очите й се затрудняваха да определят точните му размери, защото бе изпълнено с мъгла. Светлината като че ли струеше от стените - изсечени сякаш от някакъв огромен кристал, в чието сърце гореше сребърен огън. Стените бяха покрити от горе до долу със странни символи. Джини си помисли, че някои от тях приличат на познати й руни и сигли, но когато се вгледа по-внимателно, разбра, че се е заблудила - никога преди не бе виждала подобни знаци. И все пак в стаята имаше нещо, което караше ума й да кънти с усещането за нещо вече видяно, нещо, което бе срещала преди...
Джини потръпна, когато най-сетне осъзна какво й напомня тази стая.
Навяваше същото чувство за спотаено могъщество, за страшни тайни и потресаваща мощ, с което бяха изпълнени странните стаи в oтдел "Mистерии"...
Мъглата се стелеше, сребристобяла, ефирна и прозрачна близо до стените, но към центъра на стаята се сгъстяваше, променяйки цвета си във все по-тъмно сив. В самото сърце на помещението пашкул от сенки обвиваше сърцевина от непрогледен мрак.
Джини пристъпи напред и светлината около нея започна да помръква.

След няколко стъпки вече трябваше да напряга очи, за да вижда пред себе си.
След още няколко стъпки спря...

- Не, не... - прошепна Джини, когато видя какво й беше предложила стаята в отговор на безмълвния крясък на душата й. - Не, аз не искам това... Не, аз търся път, а не край...

Пред нея, като къс втвърдена тъмнина - като релеф, издълбан в плътта на самия здрач, се издигаше каменна арка, а от многото сенки, стелещи се наоколо, една, по-плътна, по-реална от самия живот, се спускаше от върха на арката като воал, надиплена, вееща се като от невидим вятър - или като завеса, през която някой току-що е минал...
- ТОва ли е твоят отговор? - извика Джини свирепо на Нужната стая, спускайки се обратно към вратата. Кристалната стена я посрещна, безмълвна, предлагайки й сребристата си светлина, но никаква друга утеха. Джини удари стената с юмрук. - Това ли е единственият изход, за който се сещаш? Безполезна дупка! Прахосничество на ценно пространство, ето какво си ти!
Момичето побягна навън, а зад нея вълшебната врата тъжно се разтвори в камъка.

Замъкът е търпелив.
В продължение на векове обитателите му бавно усвояват неговия език. Замъкът говори на езика на скалите и вятъра, на съдбата, на живота и смъртта. Нерядко бива неразбран. Малцина простосмъртни научават тайния му говор в рамките на един човешки живот...
Замъкът е мъдър - и щедър - и безкрайно търпелив...

- Малко странно е, нали?
Напевният глас на Луна Лъвгуд извика изненадана физиономия на лицето му.
- Когато вече всички ги виждат - поясни Луна. - Е, не всички, но, разбира се, но доста. Малко е странно, ако си свикнал да си единствен.
- Да - каза Хари, - разбирам какво имаш предвид.
И наистина разбираше. Не беше се замислял върху това, но думите на Луна, неочаквани или не, бяха, разбира се, напълно верни.
Тестролите бяха престанали да бъдат гледка, запазена за зрението на шепа избрани...
Наоколо приглушените викове, предизвикани от смесицата изненада, уплаха и понякога мъничко отвращение при вида на скелетоподобните крилати създания, продължаваха да се носят на ритмични вълни. Хари преглътна с усилие и остана леко изненадан от реакцията, която осъзнаването на ставащото бе извикала в душата му. Внезапно, ни в клин, ни в ръкав, си припомни разговора с Дъмбълдор в края на миналата учебна година - как бе негодувал срещу склонността на директора да го държи в неведение за толкова много неща - колко бе сигурен, че на негово място би уважил правото на засегнатия да знае всичко... Гледайки множеството разтворени в ужас очи, Хари внезапно си пожела да можеше - да имаше силата да върне времето назад - да им спести станалото - да не им се налага да плащат цената на видимостта на крилатите коне...
"Колко още ще струва порастването ти, Хари Потър? И колко още хора ще го плащат... Избранико?"
- Не знам за какво мислиш - решителният глас на Джини го изтръгна от вцепенения унес, - но ако правилно се досещам, доза шамари май ще е в реда на нещата.
Почти против волята си, Хари се усмихна.
- Стига да са от теб, не възразявам.
- О, можеш да разчиташ на мен по всяко време - обеща Джини. В очите й горяха така познатите му предизвикателни пламъчета, непокорни и диви като танцуваща вийла. - Права ли бях? Все още смяташ, че всичко станало е по твоя вина?
- Джини...
- Няма ли да ти дойде умът в неимоверно дебелата очилата глава? - Джини го хвана за ръка и го дръпна по-далеч от навалицата. - Няма ли да проумееш най-сетне, че светът не се върти само около теб? И с теб, и без теб нещата ще продължат да се случват, Хари! Може и да ти е странно, но някои хора умират и без Хари Потър да е наблизо!
- Джини, не разбираш... Не е толкова просто...
- Нима?
- Да - свирепо заяви Хари, впивайки пръсти в раменете й. - Той нямаше да умре, ако... Ако не бях... Той не се защити, защото беше зает да спасява мен... Джини, не знаеш...
- Хари, не е имало нищо, което си можел да сториш - настоя Джини пламенно.
- Не мога да спра да мисля... - задавено прошепна Хари, отпускайки глава на рамото й. - Седрик... и... после... Сириус... и сега...
- Престани - да - се - обвиняваш за всичко, магаре такова! Това е война, Хари! Войната взема жертви! Не си ги убил ти! Обвинявай Опаш, и Лестранж, и Снейп! Обвинявай Волдемор! Не себе си! Ти си от добрите бе, глупав... упорит... твърдоглавец такъв!
- Голяма полза имаше от мен досега - горчиво прошепна Хари.
- Така ли? Значи Дъмбълдор е бил изкуфял малоумник, за да смята някакво безполезно момченце за най-важния човек на света?
- Не смятам да бъда безполезен - кипна Хари, - и не съм най-важният човек на света! - Емоциите му внезапно полудяха. Сам не знаеше какво точно изпитва в този миг - болка, гняв, вина, желание да удари някого... всяко едно чувство мъчещо се да вземе превес, да заглуши останалите, да изкрещи собственото си мнение...
За едно нещо обаче беше сигурен.
Най-важният човек на света не беше той.
Ако съдбата на света зависеше от Избрания, съдбата на Избрания бе в очите с непокорните искрици в тях. Не, най-важният човек на света не беше той...
Беше Джини.
- Добре - каза Джини доволно. - Ядосан си. Хубаво. Предпочитам да те гледам ядосан, отколкото разкиснат като някой мухльо. Хайде да вървим, че като гледам, Роналд губи търпение.
Действително, на двадесетина метра от тях Рон Уизли вече почти подскачаше на място.
- Отмаля ми ръката от махане - скастри гой очилатия си приятел, когато двамата с Джини се приближиха. - Щях да дойда да те хвана за яката, ако не беше Хърмаяни.
- Очевидно обсъждахте нещо важно и не ми се видя редно да ви прекъсваме - каза момичето до него със спокоен тон. Хърмаяни Грейнджър все още изглеждаше леко бледа и очите й светеха с намека за спотаени сълзи, но държеше брадичката си вдигната високо и гласът й беше ясен и твърд.
Хари се поусмихна, когато забеляза ръката на Рон, увита около кръста й. Джини самодоволно притегли неговата около собствената си талия и в сърцето му изведнъж се разля мека топлина, утрото запя, заглушавайки грозното стържене на скръбта и угризенията, небето се усмихна и в душата му стана светло.
Нима е бил луд да иска да я остави... Нима наистина бе повярвал дори за миг, че слънцето може да изгрее без Джини? Хари мълчаливо я притегли по-близо до себе си, вдиша аромата й и усети как топлото й тяло се притиска до него с решителност, близка до отчаяние, до ожесточение... Хари не беше в състояние да си представи сила, която би могла да я отдели от него в този момент... Кой знае колко би стоял така, вкопчен в нея, потънал в забрава за всичко наоколо, ако Рон не го беше дръпнал за ръкава:
- Хайде, ще изпуснем влака, човече!

Червеният локомотив на "Хогуортс Експрес" вече пуфтеше нетърпеливо, когато последната теглена от тестроли карета се приземи и четиримата й пътници хукнаха към влака.
Зад тях езерото шепнеше прощалното послание на замъка, но думите му бяха вятърни, а гласът - безплътен, и пронизителната свирка на локомотива ги заглуши...

През този пейзаж лети сова. Тя лети достатъчно високо, за да остава извън обсега на погледите на случайните мъгъли из полетата, но и достатъчно ниско, та да не обезпокоява сребърните машини с шумни стомаси, които в последно време са обявили висините за своя територия. В действителност полетът й е по-скоро висок, отколкото нисък, сравнен с навиците на обикновените сови. Но пък обикновените сови обикновено не работят денем. Всъщност, разбира се, обикновените сови не работят въобще.
Совата, която не е обикновена, оглежда с извесно любопитство местността, над която минава, защото за първи път лети по този маршрут. Под нея се стелят километри провинция, хълмове, в началото скалисти и ръбовати, но след това все по-зелени, по-ниски и заоблени, докато накрая хълмовете се разтварят плавно в извивките на земята и вече има само поле, тук по-ниско, там по-издигнато, нашарено на кръпки с различни форми и цветове, които само най-общо могат да се нарекат нюанси на зеленото. На места зелената кожа на земята сякаш кърви - от невидими рани бликат поточета или канали. Пътища, внезапни бели или черни змийчета, пробягват от време на време по неравната повърхност.
Внезапна червена следа в далечината отпред нарушава монотонността на цветовата гама и совата би се усмихнала, ако совите можеха да се усмихват. Совата е доволна от скоростта си и се изпълва с чувство на гордост от постигнатото; не са много посестримите й, вълшебни или не, които са способни да надбягат препускащ с пълна пара влак.

Вече не толкова далече напред, в безметежно неведение относно съществуването на каквато и да е конкуренция, "Хогуортс Експрес" летеше радостно, пронизвайки пейзажа като червена стрела.

Ако совата беше склонна към ненужни рискове заради самата тръпка, и ако би си наумила да се приближи повечко (рискувайки въздушната струя да я замае), навярно можеше да се изкуши и да надникне през някой и друг прозорец. Тя беше любознателна сова. Но днес се чувстваше повече благоразумна, отколкото любопитна.
Но в случай, че любопитството все пак я поведеше към изследване на вътрешността на влака, навярно в един момент би погледнала през един точно определен прозорец. Навярно би видяла, тогава, как едно червенокосо момиче внимателно повдига от скута си главата на едно заспало момче с черна коса и очила, подлагайки под нея една овехтяла раница. Момчето се размърдва обезпокоено, но огненокосата девойка му прошепва нещо успокоително и нежно го целува, първо по бузата, после по устните и накрая по челото, върху което като знак от съдбата стои белег с форма на мълния. След това момичето няколко мига остава загледано в спящия младеж, а след това тръсва глава, при което около раменете й сякаш избухва пожар, и на пръсти излиза от купето.
Тъй като совата, както уточнихме, не си направи труда да се приближи, тя, разбира се, не видя нищо от описаното тук. В края на краищата совите, та дори най-любознателните сред тях, рядко се интересуват от човешките методи за размяна на нежности, още повече когато единият участник в тях е потънал в сън.
Извън купето обаче стоеше някой, който не беше сова, и се интересуваше живо.

- Как е той? - прошепна Хърмаяни.
- Спи - отвърна Джини кратко, и също шепнешком. Тук в коридора не беше нужно да шепнат, разбира се, но, по-силен от всякаква логика, инстинктът на кроткото доверие винаги предпочита снишения глас...
- Рон също задряма, затова се измъкнах - сподели Хърмаяни. - Одеве той искаше направо да дойдем при вас, но аз го смъмрих да ви даде малко време насаме. - Очите й пробляснаха за миг, а Джини извърна глава, за да прикрие развеселения блясък в собствения си поглед. Хърмаяни несъмнено не бе пропуснала да съобрази, че по този начин и те двамата с Рон ще могат да се порадват на "малко време насаме." Съмняваше се да са били в префектското купе. За разлика от друг път сега влакът не беше пълен, много от учениците бяха си заминали преждевременно, всъщност доста припряно, бивайки буквално отмъкнати по-далеч от училището от разтревожени родители, още преди погребението на директора.
Хърнаяни се загледа в спящото момче през стъклото на вратата.
- Надявам се да не сънува - каза тя унило, - предчувствам, че ще имаме много поводи за лоши сънища занапред...
- Да не си си сменила фамилията на Трелони, без аз да разбера? - скастри я Джини. Хърмаяни се засмя.
- Джини, Джини, какво щяхме да правим без теб!
- Щяхте да увесите носове и да си разменяте прокоби кой ще умре пръв - каза Джини. Нещо в лицето й се сгърчи за миг, докато изричаше тези думи, и другото момиче го забеляза, но го изтълкува по своему.
- Никой няма намерение да умира, поне не скоро - заяви Хърмаяни с гримаса. - Не и преди... Не и... Както и да е, преди малко се... сдърпах с Луна по подобен въпрос. Развиваше ми теории как всички всъщност сме имали неосъзнато влечение към смъртта...
Джини този път съвсем видимо пребледня и Хърмаяни се намръщи.
- Джини, нещо не е наред ли?
- Какво?... Не, глупости - каза Джини мрачно. - Какво да не е наред? Освен че сме четирима тийнейджъри, дори незавършили училище, потегляме на неимоверно опасна и вероятно безнадеждна мисия, с която дори опитни магьосници биха се замислили, преди да се нагърбят, имаме насреща си армия от черни магьосници и нечисти твари, най-великият от всички велики бели магове току-що беше убит, не можем да разчитаме на подкрепа от Министерството и Волдемор ще се опита да ни убие всичките по особено мъчителен начин, не виждам какво би могло да ме безпокои, а теб?
- Кой сее прокоби сега?
Двете момичета се засмяха измъчено.
Джини се поколеба...
- Хърмаяни... - каза тя накрая. Искаше й се да го сподели с някого, но не се решаваше.
- Какво има, Джини?
- Ходила ли си скоро в Нужната стая... сама?
- Не - отвърна Хърмаяни, изучавайки я с проницателен поглед. - Какво се е случило, Джини?
- Аз... Не, нищо - Джини се бореше с думите, разкъсвана от желанието да разбере, да сподели, и да остане силна. - Виж, аз така и не съм много наясно как точно действа. Знам, че ти осигурява онова, от което наистина се нуждаеш, но откъде го взема? Искам да кажа... - тя си пое дъх объркано, - ако това, което ти трябва, е някой точно определен предмет, например чаша за чай, нали разбираш, но не просто каква да е чаша за чай, а именно онази със сините изрисувани маргаритки и пукнатината в основата на дръжката, от която пиеш вкъщи - само давам пример де - е, ще може ли Нужната стая да ти я достави?
- Джини, мисля, че бъркаш нужда и желание - объркано каза Хърмаяни. - На теб може да ти се иска да получиш точно определена вещ, но Стаята ще ти даде онова, което би ти свършило работа, дори и да не е каквото си си пожелала. Не мисля, че може да се пресегне през пространството, за да ти достави точно любимата ти чаша за чай или каквото друго имаш наум. Ако беше толкова просто, можехме направо да се качим горе и да си пожелаем да намерим вътре всички хоркрукси, наредени на сребърен поднос, с подробни инструкции за унищожаването им. Всъщност смятам, че Стаята сама създава съдържанието си, с изключение на нещата, които посетителите й евентуално оставят вътре, нали разбираш...
- Да - Джини се надяваше облекчението й да не е прекалено очевидно. - Да, има логика в това, което казваш. Аз... Извинявай... Трябва да ида до тоалетната... Връщам се след минутка.
"Не е Арката на Смъртта", свирепо мислеше тя по пътя. "Не е, дори Нужната стая не може... да се пресегне, нали така каза Хърмаяни - до Министерството на Магията и да довлече проклетото нещо тук. Не е... Но... Ами ако... Ако може да създаде негово копие?"
Наистина ли Нужната стая бе откликнала на някакво неосъзнато желание в дълбините на душата й, нещо, което бленуваше за изход от терзанията и тревогите, от нямащите край опасения, от страховете и безсънието - от хилядите начини, по които животът кара живите да страдат, да ги боли...
- Нямам никакво влечение към смъртта, - каза Джини на глас, гледайки се ядосано в зацапаното огледало в тоалетната на вагона, - осъзнато или не!
Огледалото не каза нищо, и Джини реши да приеме това като знак на съгласие.

Совата вече е изпреварила влака и почти е достигнала назначението си.
След няколко минути ще се случи - десетина метли ще се вдигнат във въздуха... от десет различни места... раздалечени помежду си и все пак части от едно цяло...
Очакването се проточи прекалено, но краят му е близо.


Джини се върна в купето, след като с Хърмаяни се бяха съгласили, че не е зле да последват примера на момчетата. Не знаеше дали ще може да заспи, но искаше поне да се сгуши до него и да потърси успокоение в знанието, че каквото и да ги сполети, ще го посрещнат заедно...
Хари се събуди, когато тя влезе, поизправи се и я загледа мълчаливо. В погледа му нямаше напрежение, нито тревога, нито болка, като през повечето време от погребението на Дъмбълдор насам. Нищо, освен мир, кротка отмала, спокойна топлина - погледът на скитник, завърнал се у дома... най-сетне намерил дом. Без да казва нищо, Джини седна до него, сплете пръсти с неговите и опря глава на рамото му. Заедно с топлината от тялото му след малко почувства как в нея се разлива и същият слънчев покой, който изпълваше очите му. Усещането, че някой отвръща на безмълвната й молитва, неведома сплав от доверие и надежда, от копнеж и признателност, сгря сърцето й и обви очите й с нежен воал от благословени, горещи перли...
Сънят я намери не след дълго, неспокоен и накъсван от всеки мъничък шум, проникващ изпод вратата, и от всеки слънчев лъч, промъкнал се през прозореца, но все пак...
Сладък, желан, светъл сън без кошмари.

- Джини! Събуди се!
Хари я разтърсваше за раменете, но не беше необходимо - в лекия си сън тя вече беше усетила как нещо се промени, нещо се случи, макар, все още замаяна, да не беше сигурна какво.
- Какво стана? - промърмори тя с одрезгавял от съня глас.
- Влакът спря.
- Какво? - Джини се надигна да погледне през прозореца. Действително пейзажът отвън стоеше неподвижен. - Защо?
- Нямам представа - призна Хари, но спокойствието беше изчезнало от очите му, заменено от дебнеща тревога. - По-добре да намерим дру...
Но в този момент вратата зейна отворена и Рон и Хърмаяни се втурнаха вътре.
- Хари! - извика Хърмаяни облекчено, щом го зърна. - Добре ли си?
- Естествено, че съм добре - отвърна той недоумяващо, - какво ви прихваща? Защо да не съм добре?
- Просто... - Хърмаяни се смути, но вместо нея отговори Рон:
- Последният път, когато спряхме насред пътя, бяха дименторите, помниш ли?
- Роналд - каза Джини, - за моя плът и кръв си забележително наблюдателен! Слънцето си грее, не виждам някой да зъзне от студ, на мен даже ми е топло! Какви диментори?
- Джини, той имаше предвид просто, че това не е нормално - укори я Хърмаяни. - И ако се осланяме на досегашния си опит, всеки път, когато се случи нещо не в рамките на очакваното, Хари се оказва в опасност!
Хари я дари с една кисела усмивка.
- Засега никой не се е втурнал да ме напада, много благодаря.
- Чудя ли дали някой ще знае какво става - каза Хърмаяни, вече по-спокойно. После наостри уши. Отвън бяха започнали да долитат очакваните възгласи на изненада, досада, недоумение... и тревога. - Рон?
- Какво?
- Дали да не направим един тур из вагона, че хората ще почнат да се паникьосват...
- Ами да се паникьосват - каза Рон с досада в гласа. Хърмаяни го ръчна с показалец в сърдите. Очите й пробляснаха.
- Ти си префект, забрави ли?
- Стига, Хърмаяни. Училището свърши, а догодина не се знае дали ще има Хогуортс, на какво да сме префекти? Пък така или иначе не ме бива за тая работа... - Рон бръкна в джоба си и измъкна оттам значката от злато и червен емайл. Хвърли я в ъгъла, където лъскавото "П" издрънча глухо. - Безполезно нещо. Който я иска, негова е.
Джини изгледа малкото парче метал с внезапна вълна от противоречиви чувства, бликнали в сърцето й.
Винаги бе успявала да влезе под кожата на брат си, а ето че сега бе пропуснала да разбере кога се е изпълнил с толкова горчивина. Прииска й се да бе намерила време, което да прекара с него, да поговорят... вече не като дърлещите се братче и сестриче, а като порасналите хора, в които се налагаше да се превърнат - прекалено скоро... Рон уж външно не даваше никакви признаци на обезвереност, но сега Джини осъзна, че той всъщност не вярва, че ще оцелеят... че ще се справят с онова, което предстоеше... че ще стои до рамото на Хари до последно, но просто от честна лоялност, а не от надежда или вяра. Джини преглътна.
- Рон, все пак Хърмаяни е права, нищо няма да разберем, ако си стоим тук - Хари направи стъпка към вратата. - Хърмаяни, мисля да дойда с теб, можем поне да опитаме да научим нещо - Рон, ти ако искаш остани с Джини, докато...
- Хей, на мен не ми допада идеята да се разделяме - обади се Джини.
- Не ми харесва да стоим в неведение - каза Хари.
- Тогава да вървим, но всички заедно - настоя Джини.
Хърмаяни сви рамене.
- Всъщност защо не?

*


Коридорът вече се беше изпълнил с любопитни очи и нетърпеливи езици; припряни нозе притичваха към всеки новопоявил се, в очакване на информация; във въздуха витаеше усещането за едва сдържана паника. Същите тези младежи, поне повечето от тях, доскоро биха заподскачали радостно, с ентусиазма, присъщ на всеки млад ум, при възможността да се докоснат до нещо, което съдържа дори и само намек за приключение, за нещо вълнуващо, нещо интересно... Уви, скорошните събития бяха заменили ентусиазма и любопитното вълнение с друг вид трепет, от нервна боязън, от трескаво озъртане откъде ще дойде заплахата; и онова, което сърцата най-вече жадуваха, беше не приключение, а безопасност...
През прозорците пейзажът не предлагаше никакви обяснения. Зелено поле, синьо небе, някакви дребни бели постройки в далечината, близо до хоризонта - нищо, което да хвърли светлина върху ставащото. Няколко купета по-надолу, близо до края на вагона, Ърни Макмилън се караше на някакво момиче с лунички и мръсноруса коса, мъничка, първи или втори курс. Очевидно се бе опитала да отвори вратата, за да избяга в полето, убедена, че Смъртожадните са дошли да убият всички.
- Хари! - долетя познат глас. - Рон! Насам!
Четиримата си запромъкваха през тесния коридор, изпълнен с неспокойни лица и тревожни гласове.
- Невил, Шеймъс - Хари кимна към приятелите си, когато се добраха до тях, после обърна малко смутен поглед към момичето от другата страна на Невил, - ъ-ъ... Чо... здрасти. Някаква идея какво става?
- Засега никаква - отвърна Невил. - Обаче всички са много разтревожени, ние за всеки случай решихме да съберем колкото можем от стария състав на ВОДА заедно. За... за всеки случай - повтори той смутено. - Ърни и Луна бяха с нас - добави накрая.
- Луна тръгна напред към локомотива да се опита да разбере нещо - каза Чо, гледайки дръзко право в неодобрителния взор на Джини.
- Невил, идеята ви е много добра - искрено одобри Хърмаяни. - Да потърсим другите. Мисля, че знам в кое купе бяха братята Крийви и Дийн...
- Аз май зърнах на едно място Лавендър - обади се Рон и почервеня до ушите. Хърмаяни изсумтя.
- Не се и съмнявам.
- Добре, хайде да тръгваме - каза Хари. - Събираме когото намерим и ще се срещнем до вратите, ей там. Не е зле да си разопаковате метлите за всеки случай. И пръчките в готовност. Хайде, Джини.

Минута по-късно някой изпищя.

- Там... там! - момичето с луничките сочеше прозореца, възпрепятствана не много успешно от ръцете на Ърни. - На м-м-метла!
Няколко десетки лица се залепиха за прозорците, очите се напрягаха, взирайки се във все така спокойния летен пейзаж - какво бе предизвикало писъка? Небето беше безметежно синьо, усмихнато и добро - небе, от което бе трудно да се очаква заплаха. Нима лошите неща не се случваха винаги на тъмно, когато си сам, прокрадвайки се към теб невидими, под плаща на сенките, чак до мига, когато е прекалено късно и няма кой да те чуе, и никой не може да те види, за да помогне?... Да, това бе неписаното правило на лошите сънища, но в момента, внезапно изправени срещу реалността, вече не съвсем детските умове бързо осъзнаваха, че понякога лошите неща се случват не само насън, а наяве злото не спазва правилата...
Маскирана фигура на метла профуча съвсем близо до прозореца и този път викове се изтръгнаха от много гърла наведнъж. Фигурата изчезна от полезрението така внезапно, както се бе и появила, оставяйки пейзажа пуст, слънчев и безмълвен, както преди.
- Без паника! - Ърни бе прегърнал луничавото момиче закрилнически с едната си ръка, а с другата ръкомахаше към учениците в коридора, внезапно превърнали се в тълпа. Хари, Джини и Лавендър, която се бе присъединила към тях преди малко, си проправяха път към края на вагона по-бавно, отколкото им се искаше, Лавендър често се спираше по пътя да успокоява най-малките, доста от които вече плачеха открито. Невил и Чо бяха зад тях, а Шеймъс Финиган в момента говореше нещо с някого от вътрешността на едно купе. Рон и Хърмаяни, малко по-напред от тях, се бяха заели с въдворяването на ред.
- ... приберете се в купетата, стойте готови да бягате, ако се наложи, но не задръствайте коридора!...
- ... онези, които имат метли, да ги държат под ръка!...
- ... Ако коридорът е блокиран, отворете прозорците!... "Редукто" само в краен случай, и в никой случай срещу живи хора!...
- ... не се опитвайте да слезете от влака, освен ако наистина няма непосредствена опасност! Иначе може да потеглим внезапно и ще си останете тук!
Джини почувства как очите й почват да парят, почти против волята й. Пусна ръката на Хари, отвръщайки с леко поклащане на глава на въпросителния му поглед, и се устреми напред, ползвайки лакти и колене, където се налагаше.
- Рон - каза запъхтяно, когато стигна до него.
- Джини? - обърна се той изненадан, а тя улови ръката му и пусна нещо в нея, затваряки шепата му.
- Прибрах я за всеки случай - прошепна, избягвайки погледа му, защото в очите й още боцкаха издайнически бисерни трънчета. - Надявах се, че може да дойде време все пак да си я поискаш обратно.
Рон разтвори шепа, където червено-златното "П" проблясна мълчаливо.
В продължение на един безкрайно дълъг миг Рон изглеждаше разярен, но после неочаквано се наведе към нея и я целуна по бузата, без да каже нищо. След това й обърна гръб, успявайки в движение да скастри един първокурсник:
- Къде ти е пръчката, дребосък? В раницата? Какво търси там? Я веднага...
Джини се обърна да махне на Хари, който вдигна към нея две ръце със стиснати палци, тя се усмихна и понечи да отново да се обърне към брат си, но спря, когато видя Чо Чан да се приближава до Хари. Ревността, която одеве бе подтиснала, опитвайки се да се убеди, че миналото е погребано, че не трябва да позволява на старите рани да се отворят наново, сега избухна в гърдите й с пълна сила. Хари нямаше... нали? Нали не беше минала през целия този ад от безсъния и тревоги... не бе умолявала, крещяла, убеждавала, не се бе борила с всички сили да останат заедно, за да може сега тази... тази... ревла... Джини се поколеба, докато вътре в нея се бореха поривът веднага да се хвърли назад, за да заеме полагащото й се място до Хари, преди онази да се е настанила там, и гласът, с който сърцето й крещеше: "Не можеш да се съмняваш в него! Как смееш да му нямаш доверие! Той разчита на теб! Не се излагай като някоя ревнива фльорца!"
Няколкото секунди колебание я задържаха на едно място, няколко съдбоносни мига, в които не тръгна нито към Хари, нито, както се бяха уговорили, към вратите, близо до които Колин Крийви махаше с ръка:
- Рон! Джи...

Прозорецът, до който стоеше Джини, внезапно избухна във фойерверк от натрошено стъкло, слънчевите лъчи за миг превърнаха всяко стъклено късче в миниатюрна експлозия от блясък и побесняла дъга. Взривът от светлина блъсна разтворените в ужас очи на най-близко стоящите, като бляскаво острие се вряза в зениците, ослепявайки ги, и чак след като светът потъна в море от рубинено зарево и гонещи се искри и сенки, до ушите им долетя трясъкът, който бе съпътствал пръсването на прозореца. Очите, неослепели съвсем - тоест на онези, които в този момент се бяха намирали по-близо до другия край на вагона, в момента виждаха само облак прах и отломки, но след малко щяха да разберат, че освен стъклото на прах е станала и рамката, и стената, която бе разделяла прозореца от съседния. Макар повечето очи да бяха безполезни, всички почувстваха лекия ветрец на летния ден да прониква сред тях. В корпуса на влака зееше дупка с остри, огънати ръбове, достатъчна през нея да преминат двама или трима души наведнъж.

"Редукто", мина през ума на Хари вяло, "поне половин дузина гласове вкупом..." В следващия миг осъзнаването се стовари върху него като мълния, като юмрука на съдбата, премазвайки всяка мисъл, всяко усещане...
- ДЖИНИ! - изрева той и се спусна напред.
Джини бе отхръкнала върху отсрещната стена и се бе свлякла в неестествена поза, цялата посипана със стъкълца. Близо до нея Рон лежеше проснат по очи. Невръстният малчуган, с когото бе говорил последно, сякаш бе коленичил, приведен до лявото му стъпало, но ако някой се вгледаше внимателно, щеше да забележи, че момчето не помръдва и не диша, а от солидната цепнатина под едната му вежда се процеждат едри алени капки.
Хари видя и момчето, и най-добрия си приятел, и изкривената физиономия на Ърни малко по-надолу, и безжизнената форма на русото момиче, навярно припаднало, в ръцете на хафълпафеца. Очите му виждаха всичко и по-късно щеше да скърби наравно за всички, но сега, сега в полезрението на сърцето му имаше място само за едно.
- Джини! ДЖИНИ!
Наколкото метра, които го деляха от Джини, бяха пълни с вцепенени от шока тела, чиито собственици едва ли усетиха как Хари мина през тях като снаряд. Отзад долетяха виковете на Лавендър и Чо в един глас, но той едва ги чу. Дневната светлина изведнъж угасна, като пламък на свещ, чийто фитил някой бе смачкал между пръстите си. Отвъд бученето в ушите си Хари смътно долови няколко гласа да крещят "Лумос", без ефект.
Нещо до него изсвистя. Прозвуча някак познато, което, кой знае защо, му се стори обезпокоително.
- Охо! - изведнъж прозвуча нов глас, дълбок и подигравателен. Хари се завъртя, напрягайки очи, но чернотата погълна погледа му. Почти инстинктивно замахна с рефлективен вик "Протего", без да знае от какво се брани - усещането за заплаха, за вече случваща се катастрофа бе толкова интензивно, че почти можеше да почувства горчивич му вкус в устата си. Щитът му удари нещо и някой изруга; Хари изпита моментен прилив на надежда, краткотраен триумф.
- Джини!...
Но нападението не бе приключило, а другото той не успя да отрази...
Под брадичката му се заби нещо твърдо с такава сила, че в мрака пред очите му заплуваха звезди. Хари залитна и се опря с ръка на стената от вътрешната страна на коридора. Май го бяха цапардосали с някаква тояга. Щитът му се разпадна във водопад от искри, които не успяха да разкъсат мрака, преди да се стопят. Нечие заклинание го уцели, преди да успее отново да издигне защитата си - не чу гласа, който го бе изрекъл - вероятно безсловесно, или пък гласът бе останал нечут заради вдигналия се шум наоколо, но това нямаше никакво значение вече; мускулите му се смръзнаха в безсилно вцепенение и за миг почти повярва, че времето се е върнало назад, че стои под мантията-невидимка на върха на Астрономическата кула, обездвижен, неспособен да помръдне, и всеки момент ще стане безпомощен свидетел на убийството на Дъмбълдор... Около него се носеха викове, примесени с налудничав смях. Чуваха се глухите звуци от блъскане и бутане - ослепяла, тълпата беше неколкократно по-неуправляема, ужасът не пестеше лошите си съвети... Тоягата, или каквото беше, го халоса пак и Хари почувства как пада настрани, изправен като греда - скованите му от обездвижващата магия мускули не му позволяваха да се свлече на колене. Не успя да падне докрай, защото нечие друго неподвижно тяло се оказа под него, спирайки движението му.
Свистенето се чу отново и този път Хари осъзна какво е. Беше въздухът, съскащ негодуванието си около форсирана метла. Ето как ушите му подадоха на мозъка късче от пъзела - бяха го ударили с дръжка на метла, ама че е глупав... Метла... Някой лети ВЪТРЕ във влака?
Удариха го за трети път и сега вече Хари загуби съзнание. "Колко лесно се оказа", беше последната мисъл, пробляснала в главата му.
От момента, в който прозорецът бе избухнал, бяха минали точно десет секунди.

Джини се свести от шибането на студения въздух по лицето й. Опита се да отвори очи, но въздушната струя бе толкова силна, че в очите й бликнаха болезнени сълзи, а клепачите й сякаш се подпалиха. Понечи да помръдне, но тялото не й се подчиняваше.
Какво се бе случило? Къде се намира?
Минаха две или три мъчителни минути, докато сетивата й заработят както трябва. Мускулите й все така оставаха безчувствени и неподвижни, но затова пък мисълта й се избистри. Беше обездвижена, качена на метла, превита на две и омотана с въжета, които я приковаваха към дългата дръжка. Онзи, който управляваше метлата, седеше зад нея и я държеше през кръста. Беше ужасно студено, сякаш я обливаха ледени струи, и противно на волята си, Джини осъзна, че някаква малка частица от нея се радва на ръцете, които я обгръщаха - със сигурнст бяха ръце на враг, приятелите не те зашеметяват и овързват като пашкул, но по тях пулсираше топлина, която настръхналата й кожа приветстваше. Джини се ядоса. Само това оставаше, да се сгуши щастливо в ръцете на мръсника, който я беше пленил!
Въздухът свистеше в ушите й и правеше чуването трудно, но по вибрацията, която премина през ръката на онзи отзад, Джини разбра, че той току-що беше изкрещял нещо на някого. Метлата ускори движението си и за миг Джини си помисли, че ще припадне отново - толкова рязко я блъсна в лицето разгневеният леден въздух. Колко ли високо бяха, за да е толкова студено?
Метлата изглежда не беше пригодена да носи двама души, още повече на подобна скорост: Джини усещаше как дръжката се тресе недоволно, сякаш задъхвайки се под тежестта на нежелания товар. "Няма да издържи дълго", помисли си Джини и след няколко секунди разбра, че е била права, скоростта намаля чувствително и започнаха да губят височина.
До ушите й долетя неясен вик - това навярно беше невидимият събеседник на нейния съсед по метла. Джини не можеше да чуе думите, но във вика имаше думи, в това бе сигурна. Мъжът - бе преценила, че е мъж - зад нея изкрещя в отговор някакви думи, от които тя успя да различи само нещо като "... струва! Няма...", преди метлата да спре за миг във въздуха. Миг по-късно започнаха да падат стремглаво.
Още викове... някъде отзад...

Невил Лонгботъм мразеше да лети. Да лети, и да го нарочват за водач. Това бяха двете неща, с които просто не беше роден да се справя, дори на отварите беше хванал цаката повече или по-малко последната година, но летенето и водачеството завинаги щяха да си останат затворена книга, по-точно затворена, заключена в сандък и хвърлена вдън някое дълбоко езеро. От самата мисъл как някой го гледа в очакване на решителни действия му се сковаваха краката и почваше да заеква.
Само че когато чернилката във влака се разсея и каквото беше останало от Войнството на Дъмбълдор яхна метлите и се понесе подир отдалечаващия се враг, някаква сила, по-мощна от тази, която го караше да трепери и заеква, сякаш го метна върху останалата без собственик "Светкавица" под възгласите, изпълнили окаяния потрошен "Хогуортс Експрес". И сега, когато невероятната метла, без да се притеснява от факта, че я управлява пълен дилетант, за нула време беше настигнала групичката отпред...
- Хари! - провикна се невярващо някой, извърнат назад - свистенето на въздуха правеше гласа труден за разпознаване. Ама че глупак, помисли си Невил горчиво, а мисълта му почти беше заглушена от звука на тракащите му зъби. Дийн или Шеймъс, със сигурност. Нали тъкмо Хари бяха тръгнали да спасяват - как очакваха да се появи зад тях? Но едва ли можеше да ги вини, та нали и на самия него още му беше трудно да възприеме идеята за "Светкавицата" без Хари Потър... Невил затвори очи, защото все по-неудържимо му се виеше свят...

- О-о! - възкликна Луна Лъвгуд, когато разпозна момчето върху настигащата ги метла. - Невил! Давай, Невил! - Луна плесна с ръце от радост, осъзнавайки, че все още имат шанс, че поне един от тях разполага с метла, способна да се доближи до изплъзващата се вече група Смъртожадни. После осъзна също, че Невил е на път да припадне. Нямаше да се справи, та на него му призляваше дори от самата мисъл за летене! Кой? Самата тя беше далече от експерт... Луна хвърли трескав поглед около двете си страни. Дийн Томас беше оглавил малката им групичка и беше по-добре да си стои начело, в случай, че идеята на Луна се провалеше. Но наблизо имаше друга куидична звезда, която по нищо не отстъпваше на Дийн в летенето...
- Чо! - изкрещя Луна на чернокосата девойка встрани. Не й достигаше въздух, затова когато съученичката й се обърна, Луна само задъхано посочи "Светкавицата". Чо беше не по-малко интелигентна от нея и щеше да разбере, трябваше да разбере...

Чо Чан не вярваше на очите си. "Най-великата метла на света, в ръцете на най-големия некадърник!..." Почти без да мисли, се понесе към него. Когато до нея долетя вика на Луна, тя се извърна леко раздразнено, за да й кимне, че и сама се е сетила. "Дръж се, момиче" - потупа тя дръжката на своята "Комета" с леко бодване на съвестта, защото се канеше да я изостави. "Няма да се бавя много".
- Невил! - изкрещя Чо на вкочаненото момче, когато се изравни с него. - Невил, аз съм, Чо! Невил, подай ми ръката си! Дай ръка!
Когато Невил слепешката протегна към нея лявата си ръка, леденостудена дали от вятъра, дали от сковалия го ужас, Чо обви пръстите му около дръжката на "Кометата" и в същото време сама се пресегна и здраво хвана полираната повърхност на "Светкавицата". Няколко секунди летяха така, рамо до рамо, всеки сграбчил с една ръка собствената си метла, с другата - тази на другия. Невил най-сетне се престраши да отвори очи и моментално съжали.
- Идвам при теб - каза Чо и преди той да си е поел дъх да протестира, тя прехвърли крак през разделящия ги половин метър; сърцето й спря за половин секудна, когато се озова увиснала само на една ръка над бездната отдолу, но в следващия миг вече бе седнала зад него - и макар че сърцето й, внезапно сетило се да бие, сега заблъска като обезумяло, част от нея намери време да се възхити на невероятно удобния дизайн. "Светкавица" е това, няма грешка!
Чо продължаваше да стиска "Кометата" с лявата си ръка, а Невил, внезапно осъзнал какво се очаква от него, нададе отчаян вой:
- Не! Не мога! Не!
- Невил - кресна тя в ухото му със свито сърце, - бавиш ме!
В очите й заплуваха сълзи от собствената й жестокост, но сега нямаше време за увещания и кротки думи. "Ще му се извиня после", нещастно си помисли Чо, а сълзите рукнаха по бузите й. Добре, че Невил беше с гръб към нея. Всъщност той отново бе стиснал здраво очи, така че това нямаше кой знае какво значение.
- Невил! - долетя гласът на Луна, върнала се да помага.
- Давай, Лонгботъм! - присъедини се друг глас, в който личеше едва потиснато нетърпение. Закарайъс Смит летеше на около метър под "Кометата" и изглеждаше в лошо настроение - нищо чудно, като се има предвид върху кого щеше да се стовари Невил, ако паднеше.

- Отвори си очите, Невил! - изпищя Луна, когато той тръгна да се прехвърля, без да се осмели да погледне. Невил отвори очи и небето го цапардоса между веждите. Той простена и краката му омекнаха.

Луна протегна ръка към него, но успя да сграбчи само "Кометата", миг преди пръстите му да я изтърват.

Отдолу Зак посрещна падащото момче с порой от ругатни, но все пак му позволи да се вкопчи в него, докато метлата му се завъртя околко оста си няколко пъти, преди да си възвърне равновесието.

Невил трепереше, по някакво чудо закрепен върху метлата на Смит, без сам да разбира как е оцелял.

- Окей, окей, ти си стой тук - изръмжа Зак и насочи метлата си към Луна, която все още стискаше вече безстопанствената "Комета". Плячката им се измъкваше, докато тук си играеха на въздушна акробатика.
Не че съвсем не се боеше, но гласът на страха му бе заглушен от прилива на раздразнение. След не повече от секунда-две "Кометата" си имаше нов пилот, а Невил Лонгботъм изостана върху метлата на Зак, в компанията на Луна Лъвгуд, която явно бе сметнала, че сега е време за ласкави думи. Зак ги остави да си гукат и се понесе подир Чо Чан, която се бе стрелнала напред като... ами, като светкавица.

Непознатият неприятел беше пуснал кръста й, вероятно зает или с опит да управлява метлата, или с отбиване на нападението. Джини го чу, или усети - настръхна, когато си помисли, че гласът му й напомня за нещо, или някого - да реве нещо почти нечленоразделно малко след като друг глас наблизо беше креснал "Конглацио", и някой отзад закрещя с неподправен ужас. В следващия момент върху типа зад нея явно се стовари някакво заклинание, защото той изпъшка и се отпусна безжизнен отгоре й. Беше едър, месест мръсник и тежестта му я притисна неприятно.
Въздухът наоколо изведнъж запращя от магия. Джини неволно си помисли, че от земята всъщност това сигурно изглежда красиво... Като спиращ дъха спектакъл, пленителен, смъртоносен фойерверк... От там, където се намираше тя, изглеждаше все едно пропада в някаква гигантска фуния от гонещи се светлини, а далече над нея широкият край на фунията разцъфтяваше в калейдоскоп от разноцветни експлозии. Повечето прехвърчащи заклинания приемаха формата на червени или златисти взривове от светлина, но имаше и зелени отблясъци, както и невидими залпове, от които ушите заглъхваха или запищяваха; на няколко пъти по кожата й запълзяваха тръпки от досега с неизвестно каква магия... "Дали разбраха, че и да не ни уцелят, така и така падаме", мина през ума й. Дали следваше да се радва на нападението, или да се бои от възможната му развръзка? Че някой се опитваше да спре онези, които я бяха похитили, това беше ясно. Само че кои бяха новодошлите - приятели или нова заплаха?...
"Хари..."
Немислима, нерешителна, надеждата плахо се заобажда в гърдите й.
Той ли беше дошъл да я спаси?
Вцепенението полека започваше да напуска мускулите й и Джини си помисли, че може би след малко ще успее да размърда пръсти. Оставаше проблемът с въжетата и това, че се намираше на неработеща метла, която падаше към земята. И естествено, бяха й взели пръчката, щеше да е твърде много да се надява да са пропуснали този дребен детайл.
Въздухът, през който метлата профучаваше в стремителния си полет надолу, сякаш се бе превърнал в бездна от раздиращи кожата й ледени шипчета; спря да усеща топлината на притискащото я безжизнено тяло - по кожата й плъзнаха безброй студени иглички, когато осъзна, че няма да успее да се освободи от въжетата, преди метлата да се удари в повърхността.
Полето се ширна пред очите й и се втурна да я посрещне, безкрайно, зелено и приветливо.
И твърдо.

*

Падащата метла се закова на метър над земята под викове, носещи се от три страни едновременно. Различни викове - Луна и Невил крещяха заклинания, а този на Джини бе предизвикан от смесица от сляп ужас, безсилен гняв, и в последния момент - ужасена изненада. Сама не бе усетила кога е започнала да крещи. Имаше чувството, че дъхът й е спрял преди доста време и стомахът й се преобръщаше като луд. От рязкото спиране си прехапа езика и крясъкът й секна. Едва сега, по болката в издраното й гърло, осъзна, че е пищяла почти в несвяст известно време... Зад нея все още невидимият тип се изтърси тежко на земята.
- Джини! Джини! - Невил и Луна скочиха от метлите си и се спуснаха към нея. Тя почувства как припрени ръце дърпат въжетата, които все още я стягаха, и след няколко секунди се изсули от метлата в ръцете на Невил, който хлипаше открито. - Джини! Ти си добре! Жива си!
Разочарованието я заля като студен прилив, внезапно просветналото пред очите й небе помръкна отново.
- Н-евил - промърмори Джини с усилие. Ефектът от зашеметяването, което й бяха стоварили, още не беше отминал напълно, гърлото я болеше, устните й бяха посинели, и езикът й се мърдаше с мъка.
Дотичалата в този миг Луна Лъвгуд внезапно се хвърли към Невил, пищейки:
- Идиот! Идиот! Идиот!
Невил не понечи да се защити, само отмести Джини встрани, по-далече от пътя на разгневената им приятелка. Джини, на която все още й беше трудно да се движи, внезапно се оказа слисан свидетел на нещо, което доскоро не би повярвала, че е възможно. Луна - Луна! - в пристъп на някакво диво безумие налагаше с малките си юмруци едрото момче, а Невил не правеше никакъв опит да се брани. Да загуби самообладание до такава степен беше толкова нетипично за Луна, че Джини известно време не смогна да реагира по никакъв начин, само ги гледаше шашардисано. Какво ли трябваше да се е случило, та да докара Луна до това състояние?
- Лу... Луна!
Луна се сепна от прегракналия глас на червенокосото момиче, а в същото време Невил като че ли намери отнякъде сили да избърбори нещо в своя защита:
- Не знаех! Не я видях, Луна! Никога... Нямаше... Не знаех... Джини...
- Какво... какво стана? - говоренето ставаше по-лесно с всеки следващ опит, но гърлото продължаваше да я боли зверски. Джини се надяваше да й се размине с по-малко приказки от нейна страна и повече от тяхна.
- Той зашемети Краб - във - във - въздуха - отвърна Луна с истерично високо гласче, все още с бушуващ бяс в широко разтворените очи. - За малко да те убие! Да те убие! Ето какво стана! Първо удари метлата му и Краб изгуби контрол, а после, след като... - Луна внезапно пребледня и устните й затрепераха. - След като...
- Краб уби Парвати - каза тихо Невил. Джини си помисли, че не е чула добре.
- Какво ми говорите! Краб? Нашият Винсънт Кр...
Невил внезапно улови Луна за раменете, защото тя се олюля и залитна да падне. Кипящата ярост сякаш се изпари от нея, оставяйки я странно спокойна - но това не беше типичният струящ от нея светъл мир, който приятелите й обичаха, а някаква мъртвешка безжизненост...
- Да - каза Луна с внезапно равен глас, от който Джини я побиха тръпки. - Този тук.
Едва сега Джини погледна към фигурата, която продължаваше да лежи в безсъзнание на земята. "Непознатият" й похитител се оказа не толкова непознат.
- Краб... - прошепна невярващо Джини. - Но той - той беше с нас във влака! Как...
- Той ги посрещна... Успя да... Беше видял... успя да уцели Хари, когато се беше втурнал към теб - обясни Невил, вторачен в земята. - Те бяха дошли за Хари, разбира се... Мисля, че идеята да отмъкнат и теб си е била на Краб, сигурно се е сметнал за гениален мислител. Момичето на Хари Потър...
Джини внезапно усети как нещо я опари по бузата. Избърса неканената сълза с припряно движение.
"Когато се беше втурнал към теб."
- Хари? - насили се да каже, въпреки задушаващия страх, че ще чуе нещо ужасно.
- Него го отнесе някаква жена. Мисля, че беше жена - каза Луна полугласно. - Трудно е да се различи на метла и както са с маски... Имаше още някакви... Дийн и Чо май успяха да се приближат до тях.
- Дийн и - Чо? - Джини преглътна с усилие. Сега не беше време за ревност, Джини стисна зъби, крещейки си наум, че не ревнува, че ще се радва, ако Чо успее да помогне на Хари; и все пак не можеше напълно да потуши недоволното пламъче, което сякаш се разгоря вдън стомаха й, карайки вътрешностите й да се гърчат...
Ако не беше Чо, застанала до Хари, там в коридора... Ако Джини не се бе мотала, парализирана от ревност и нерешителност... Ако не бе стояла точно до прозореца...
"Аз не знаех! Не знаех! Откъде можех да знам?" изпищя в агония вътрешният й глас, но ехото от някакви невъобразими дълбини на душата й изкънтя безмилостно:
"Когато се беше втурнал към теб."
"Дори аз да не бях там, той все пак щеше да се спусне към Рон, Рон също пострада!..."
"Когато се беше втурнал към теб."
- Шеймъс беше зад тях - добави Невил, - също и Колин Крийви и Закарайъс Смит...
Луна кимна с нещастен вид.
- Ние все пак добре, че изостанахме. Щеше да е още по-лошо, ако трябваше да оплакваме и теб...
- Не знаех, че ти си на метлата заедно с него - прошепна Невил разкаяно, - не те видях, Джини... Аз пристигнах малко по-късно и не знаех... И... Парвати - гласът му изведнъж се прекърши и по бузите му отново се застичаха сълзи. - Тя беше най-близо до тях. До - до вас. Другият я - з-з-замрази във въздуха...
- "Конглацио" - спомни си Джини, потръпвайки. - Чух някой да...
- Ние дори не разбрахме какво става - каза Луна със същия мъртвешки глас, но само миг по-късно и тя заплака тихичко, сякаш без сама да го осъзнава. Невил ззатвори очи.
- Краб я п-пръсна на п-п-парченца... За - за секунда. Нищо не можехме да направим... - Коленете му се прегънаха и Невил се свлече на колене, но самият той сякаш не забеляза това. Затърка очи със свити юмруци, а сълзите се размазваха по широкото му лице. - Парвати беше с нас и после замръзна и после изведнъж я нямаше, само хиляди м-малки к-к-късчета лед...

Джини внезапно усети лицето си мокро: не бе разбрала кога сълзите все пак бяха преодолели съпротивата й... Горчиво си помисли, че едва вчера, вчера се бе молила да успее да заплаче. Остана неподвижна, макар че вътре в себе си размахваше юмруци към небето с безмълвен крясък, с негодувание срещу начина, по който бе чута горестната й молитва...

- Рон? - изхълца Джини, стиснала очи, боейки се от отговора. - Хърмаяни?
Луна поклати глава, без да направи опит да спре собствените си сълзи.
- Рон беше в безсъзнание, когато полетяхме. Във - във влака. Нямахме време да се погрижим за всички, Джини, а и все пак Лавендър остана до него...
- Хърмаяни тръгна с нас - изхриптя Невил, - но един - от тях - успя да я удари с Круциатус от въздуха и я - и я събори - от метлата...
- Не беше... - намеси се Луна припряно, бършейки нос с широкия си ръкав. - Не беше много високо! Хана се върна да й помогне. Инкарцерус! - внезапно изпищя тя.
Последното озадачи Джини за миг, но почти веднага разбра какво го бе предизвикало.
Встрани от нея Винсънт Краб се бе размърдал...

(Да предупредя: на едно-две места съдържа леко... непристоен език. Колкото и да съм се мъчила да го променя, в цензуриран вариант просто не звучи както трябва. Така че го оставих както си е. Сигурна съм, че сте срещали къде по-неприлични изрази по разни филми, че и книги... хайде стига съм плещила.)




Върху все още несъвзелия се едър младеж внезапно се стовари вихрушка от проклятия. Джини почти спря да чува тъничкия гласец на разума, заглушен от тържествуващия рев на освободения гняв. Беше се втурнал да я завладее с почти радостно вълнение, че най-сетне си е намерил отдушник. Не помнеше какво бе крещяла, замаяна от болка и стръвно желание да нарани, да отмъсти, да получи удовлетворение. Не помнеше какво крещяха приятелите й, но помнеше гласовете, реки от кървава жажда за мъст. Помнеше как бе усетила гнева им да звъни, да пее чудовищната си песен в съзвучие с нейния собствен...
- ДОСТАТЪЧНО! - изкрещя Джини най-сетне, едва преборвайки се с напора на затискащата я червена пелена от бяс. Трябваше да се овладее! Краб им беше нужен в съзнание! - Искам да е способен да говори. Да фъфли, в краен случай - добави тя свирепо, подчертавайки думите си със стъпало, опряно в челюстта му. Огледа го, мъчейки се да не потръпва - справедливата ярост на приятелите й беше превърнала лицето му в потресаваща гледка. "Изглеждаш дори по-грозен от обикновено, а това си е постижение", помисли си Джини с погнуса.
- Здрасти, Краб. Както разбираш, най-напред ми трябва пръчка. Не съм във възторг от перспективата да ползвам твоята, но в момента не се чувствам особено придирчива. Нека ти помогна да опознаеш облагородяващия дух на щедростта.
Джини се зае, с тръпка на отвращение, да преджоби овързаната грамадна фигура; Краб се задърпа и от устата му се изля порой псувни. Луна коленичи до него и опря собствената си пръчка в гърлото му.
- Винсънт - изрече тя почти ласкаво, - много искрено те съветвам да стоиш мирен.
- И да внимаваш какъв език държиш в смесена компания - добави Джини, вече въоръжена. Както бе и очаквала, не се чувстваше особено комфортно с пръчката на този противен тип, но за всеки случай беше по-добре от нищо. - Добре. Сега ще те питам няколко неща... Всъщост не, едно нещо, лесно и просто като за теб - къде ще отведат Хари?
Краб я изгледа с изражение, което в нормални обстоятелства би било високомерно. Ефектът се разваляше значително от няколкото допълнителни чифта гърчещи се вежди и колонията дребни гъбки, с която се бе сдобил на мястото на носа си.
- Отговаряй - нареди Невил с глас, който застрашително се залюля на тънката линия, разделяща самоконтрола от необуздания бяс. Краб изръмжа нещо нечленоразделно.
- Извинявай, би ли повторил? - каза Луна учтиво и натисна.
- Да го духаш, пачавро!

... и тогава - тогава Невил, Невил, пропадайки отвъд границата на търпението, там, където нещата нямат друг смисъл освен този, даден им от болката и гнева, изрева "КРУЦИО!", и светът зарида тихичко, защото никова вече нямаше да бъде същият.
Гласът му бе надебелял... непознат... променен до неузнаваемост от тоновете отчаяние, омраза и гняв, които бе побрал... Джини почувства как сърцето й избумтя и заседна в гърлото й, задушавайки я. Прималя й... . Невил, о, небеса, Невил!... Част от нея се преобърна, замаяна, виейки от болка и състрадание, но останалата й половина крещеше в свирепо, отмъстително тържество...
Разпитът на Винсънт Краб не отне много време след това.

*

Чо Чан се мъчеше да не позволи на екстаза да замъгли ума й, въпреки че всичките й сетива се давеха в наслада. "Ще си купя такава метла, дори ако трябва да спестявам цял живот!", крещеше част от нея в основата на черепа й, докато Чо се напрягаше да остане съсредоточена. Призова на помощ спомена за един стар познат. Образът на бронзовия орел на входа към помещенията на Рейвъклоу оживя в ума й.
"Защо не се магипортираха?", попита съществото със строгия си глас. "Отговори, за да получиш достъп."
"Не знам", простена Чо наум. Вятърът в косите ми! Небето, целуващо нозете ми! О, вихрената свобода, неудържимостта на порива, опияняващата мощ! Нагоре, нагоре, по-високо, нека възседна света, издигам се, да, издигам се, нищо не може да ме спре...
"Посредствен ум", изграчи орелът. "Ленива мисъл! Никаква съсредоточеност! Липса на аргументация! Недостойна! Срам за този Дом!" Нещо неприятно бодна очите й. "Няма да плача повече!" Но сълзите попариха екстаза, за което им беше благодарна, затова не ги спря.
"Защо не се магипортираха?", повтори въпроса си бронзовата птица и този път Чо й пригласяше. "Защо на метли, защо да рискуват преследване?"
"Отговори, за да получиш достъп."
"По пътя има нещо, което искат?" пробва първата хрумнала й смислена идея, но орелът в мислите й се навъси. Можеха да се магипортират направо където трябва. "Търсят нещо?", поправи се и този път орелът не направи гримаса, а се намръщи замислено. "Нещо по пътя? Нещо, което не са сигурни къде се намира? Мисли! Мисли!"
Небето пееше омайващия си зов, но Чо закрещя мислите си на глас, за да го заглуши.


*

- ... на другата - група - давеше се в собствените си писъци Винсънт Краб. - Те - знаят. Н-не... - той се закашля и думите му бяха удавени в болезнен вой.
- Къде? - Джини не искаше да крещи, но не можеше да се спре. - Къде ще е размяната? КЪДЕ?
- Не знам - зави Краб. - По пътя! Не знам! Не знам!
Невил вдигна пръчката си със страшно лице.
- Не-е! - изрева Краб и се замята като звяр в клетка. - Не, Лонгботъм! Не знам, кълна се! Уизли... Джи-ини, спри го! Щях да ви кажа, ако знаех! Не! Недей!
- Невил - каза Джини с равен глас, - имаш ли нужда от помощ?
Краб зарева с цяло гърло, въпреки че в момента не го закачаха. Невил го срита в стомаха. Краб изгрухтя и млъкна, разтърсван само от неудържими хлипове.
- Джини - каза Луна тихо, - аз, струва ми се, му вярвам. Значи ти си само в групата за доставки - изрече тя с презрение към сгърчената фигура. - Нямат ви вяра достатъчно, та да ви доверят местонахождението на явката.
- Луна, той всичко ще си каже, всичко, само чакай да...
- Не. Стига! - Луна я погледна твърдо в очите. - Ти не си като него. Ние не сме като тях. Той не знае, Джини.
- Така е - изхленчи Краб. - Слушай я, Уизли!
- Млъкни - Извика Луна с внезапен бяс и също го срита. - Да не мислиш, че ми е жал за теб? След - след Парвати? След - всичко - във влака? За теб? Ти си убиец и отрепка и ще изживееш остатъка от дните си в Азкабан! Но моите приятели - моите приятели! - няма да свършат като теб, нищожество!
Краб изскимтя и се помъчи да се дръпне колкото може по-далече от нея, ломотейки нещо несвързано.
- Дай ми метлата си! - извика й Джини. - Невил, да вървим! Луна, нали ще останеш да пазиш този... този...
- Няма да ги стигнете, Джини.
- Няма да стоя и да чакам! - изкрещя Джини в агония. - Невил, идваш с мен, хайде!...
- Няма... да ги стигнете - изпъшка Краб и въпреки болката и страха, изписани върху лицето му, в очите му изгря налудничава усмивка. Явно бе решил, че най-лошото вече му се е разминало и част от предишната му наглост се завърна. - Какво, Уизли?
- Млъкни - прошепна тя. - Млъкни!
- До преди малко искаше... да говоря, малка кучко.
- Ще се разправям с теб, когато се върна, Краб - обеща Джини, възсядайки метлата на Луна. Издигна се светкавично, без да обръща внимание на отговора му, без да погледне дали Невил я следва, без последен поглед към смаляващите се фигурки на земята. И тогава я догониха думите, чути преди миг, но осъзнати едва сега:
- Дано стигнеш навреме за погребението на свети Потър!
Джини се закова във въздуха.
Викът се надигна в гърлото й сякаш по собствена воля. Болката избухна зад очите й, по-разтърсваща от мощен земетръс, по-убийствена от адски огън. Нажежена до бяло, яростта замахна с нейната ръка:
- АВАДА КЕДАВРА!

Небето изпищя и я захлупи.
Земята я повика, властна, нетърпяща възражение, сурова, справедлива.
Метлата се стрелна надолу. Джини седеше безмълвна, неподвижна, в очакване на удара. Не помръдна, когато метлата се удари в твърдото поле, не затвори очи, не заплака. Не простена, когато тишината изпълни ушите й, очакващи трополенето на тичащи нозе и смаяни писъци.

Невил и Луна стояха като вкаменени и я гледаха с широко разтворени, ужасени очи.


*

- Никой от тези типове не е Знаеш-кой - задъхваше се Чо. - Значи първо трябва да го заведат при него! Директно при него? Какво щеше да направиш ти, ако имаше за задача да отвлечеш Хари Потър? Щеше да уредиш безопасно място за предаване на пратката. Безопасно място! Мисли!
Разстоянието между нея и групата Смъртожадни почти се бе стопило, почти! Още малко и ще са в обсега й!... Малко... Чо не смееше да се озърне, защото "Светкавицата" сякаш интуитивно усещаше какво прави ездачът й и със сигурност поне малко щеше да намали скоростта, за да може Чо да се огледа както трябва. Чо не можеше да си позволи забавяне. Оставаше й само да се надява, че Дийн Томас не е изостанал прекалено, както и че другите двама или трима все още я следват.
- Безопасно - повтори тя. - Винсънт Краб е непълнолетен, все още носи Следата! Естествено, че няма да допуснат да се магипортира някъде, до където може да бъде проследен!
"Убедителна логика", одобри орелът.
- А другите? Също ли... ненадеждни? - Една идея бе започнала смътно да се оформя в главата й, но все още не смогваше да приеме ясен образ.
До ушите й долетя вик, неясен заради звънящия в ушите й вятър. Чо неволно се озърна и се случи тъкмо онова, от което се бе опасявала - "Светкавицата" услужливо забави ход, давайки възможност на очите и ушите й да обхванат всички детайли. Викът бе дошъл от носещия се зад нея Дийн, който възбудено сочеше нещо напред в далечината. Чо бе станала жертва на класическия синдром на търсача - съсредоточена върху плячката си, бе изключила от възприятията си целия останал свят - но сега новата информация отприщи прилив от наместващи се късчета от пъзела и Чо пришпори "Светкавицата" с вик от безсилна ярост.
"Втора група! Разбира се! Какво по-безопасно от това! Няма предварително уговорено място, затова и няма как да им се устрои засада! Само маршрут, по който трябва да се движат - и когато се срещнат..."
"Блестящо разсъждение", въздъхна орелът. "Заповядай."

"Светкавицата" бе откликнала с неподозирана страст на отчаяния й призив да бърза, да бърза, да догони групичката, преди да се е събрала с идещото насреща тъмно петно.
Настигаше ги...
Настигаше ги!

Хари се опитваше да отвори очи, но нещо могъщо и студено притискаше клепачите му с ледени пръсти.
Усещането за движение бавно се процеди в скованото му тяло: намираше се във въздуха и се носеше с дива скорост към някаква непозната съдба. Студеното нещо беше мразовитият въздух, който профучаваше край него, смазвайки го между разцепените си струи. Смътно осъзнаваше, че го бяха зашеметили, че са го качили на метлата, докато не е бил на себе си...
Във влака...
Образите го засипаха, дращейки по сърцето му като с остри, безмилостни нокти. Пищящото момиче в ръцете на Ърни, притихнало може би завинаги. Рон, проснат на пода, капещата кръв от челото на момчето до него...
Сякаш поръсена с милион мънички сияйни диаманти - Джини...
Образът се вряза в сърцето му с острие от жестока, нелепа красота. Втресе го.
Бяха дошли за него, за Избрания, за проклетия така наречен спасител, и със сигурност не бяха пощадили никого, изпречил се на пътя им. Бяха дошли, бяха взели каквото им трябваше и ...
"Джини, о, Господи, нека е останала в безсъзнание! Нека само не се е свестила, нека не ги е нападнала, нека не е тръгнала след тях!" Тежестта в гърдите му се завърна, а с нея и виновната обреченост, която се бе заблудил, че е успял да надмогне: убеждението, че е орисан да погубва хората, които обича, непоносимото чувство за вина, което се бе вкопчило в битка на живот и смърт с неспособността му да изтръгне сърцето си, за да го спаси.
Слаб...
Безполезен... прокълнат.
Егоист.
"Трябваше да я отпратиш. Длъжен беше да я накараш да разбере!"
Никога нямаше да си го прости, ако бе пострадала заради него. Всичко можеше да понесе, дори поражението, дори раздялата, стига да знаеше, че сърцето му е живо, че тупти, в безопасност, някъде там. Дори и далеч от него. Само не наранена. Само не мъртва!
"Защо не се съгласи да разбереш, Джини, защо не успях да ти кажа това!"
Хари се задъха. Ако в този момент съдбата му предложеше избор, изходът на войната щеше да бъде предрешен. Хари бе убеден, че не би се поколебал да размени цялата си кауза, всичката си решимост, срещу мъничко късче увереност, че Джини е жива, че е добре, че не я заплашва нищо. В момента Избраният не бе в състояние да спасява света, и не само защото самият той се нуждаеше за спасяване. Дори да бе свободен, в сърцето му нямаше място за нищо друго освен вледеняващото притеснение, което караше стомаха му да се гърчи - бе просто един премалял от ужас млад човек, с отровно острие, опряно в душата му.

Нещо ставаше.
Метлата се разтърси и описа внезапен лупинг, с което почти му изкара въздуха. Хари зяпна безпомощно, давейки се, докато се опитваше да възстанови контрола върху дишането си. Все още не се бе преборил с остатъка от зашеметяващата магия достатъчно, за да успее да отвори очи и от сляпото люлеене в простанството му се зави свят.
А после... гласове.

*

Смъртожадните бяха четирима. Жената, която делеше метлата си с Хари, за миг като че ли понечи да влезе в битката, но размисли и отново се понесе напред, вече лишена от ескорта си. Другите трима се обърнаха да пресрещнат връхлитащите невръстни бойци.
Чо съсредоточи всичките си сетива единствено в усилието да се промуши между нападателите. Не понечи да отвърне по никакъв начин на градушката от проклятия, от която въздухът край нея запращя, оставяйки битката на следващите я момчета - грифиндорците така или иначе бяха по-добри, що се отнася до бой. Бяха й необходими всичките й умения на търсач, докато лавираше между разноцветните снаряди, използвайки колкото може по-малко от концентрацията си за блокиране на ударите, които не можеше да избегне, фокусирана в търсенето на начин да се промъкне между тях.
За изненада на Чо първият, който разбра какво се опитва да направи тя, беше не особено симпатичният й Закарайъс Смит. След Седрик неизбежно бе свикнала да сравнява всеки хафълпафец с него и разбира се, всички губеха в сравнението, но Смит повече от всеки друг. Той беше всичко, което Седрик не беше - нагъл, устат, вечно недоволен от всичко, недружелюбен и понякога подъл. Чо едва го понасяше на сбирките на ВОДА и беше спряла да ходи на мачовете на Хафълпаф главно защото не искаше да го вижда, в отбора на Седрик, облечен в цветовете на Седрик, смеейки се заедно с приятелите на Седрик, сякаш имаше някакво право да се сравнява с него.
Чо стисна юмруци. Това не беше куидич, нито съревнование, нито вземане на страна в някакво лично или въображаемо съперничество: това беше война. Не бе необходимо да го харесва - щом имаше съюзник, щеше да разчита на него. Смит полетя близо до нея, бранейки и двама им от запратените в тяхната посока проклятия и атакувайки в отговор. Щом веднъж се оказа свободна от необходимостта да се пази, Чо откри необходимата й пролука сравнително бързо. Пришпори Светкавицата, без да се оглежда, оставяйки безопасността си изцяло в ръцете на Смит, който от своя страна летеше, сляпо следвайки я, зает с отблъскването на атака след атака.
Веднъж озовала се оттатък фронта, Чо не губи време в озъртане. Несъмнено някой щеше да полети, преследвайки я, но Смит можеше да има грижата за него - или тях. Отпред метлата, носеща непознатата жена и Хари, отново се бе отдалечила достатъчно, за да започне да се смалява пред погледа й, но Чо вярваше, че Светкавицата ще навакса разстоянието, преди другите да са прекосили остатъка от разделящото ги небе.

*


Хари все още не бе помръднал, боейки се, че в момента, в който покаже, че е започнал да се отърсва от ефекта на зашеметяването, ще го ударят втори път със същото. Осъзнаваше, че някой напада все още неизвестния му похитител, и буцата лед, в която се бе превърнал стомахът му, бе придобила тежестта на цялата земя.
"Само не Джини... Моля те, само не Джини!..."
Тогава чу някакъв познат глас - смръзнатите му уши не можеха да определят дори дали бе на момче или момиче, но нещо в тембъра на гласа резонира с някакъв спомен (не бе Джини, слава на Мерлин!) - да крещи "Енервате" съвсем близо до него, а част от секундата по-късно усещанията се завърнаха в мускулите му като отприщена река от жизненост. Още по-близо, друг глас ревеше проклятия и вибрациите от крясъците разтърсваха метлата. Женски глас, също смътно познат. Хари се напрегна, мислейки трескаво как най-бързо да се освободи от въжетата, но му спестиха тази необходимост: друг познат глас викна звънко "Дифиндо" от една посока, докато от противоположната първият глас крещеше странна смесица от бойни магии и детински номера. Жената, която го бе пленила, бе прекалено заета с отбиването на пороя дребни проклятия (Хари с неверие разпозна някои неща като заклинанието за урочасване на метла и жилещата магия, които не бе смятал, че стават за друго, освен за ученически заяждания), за да успее да реагира навреме, когато той в рамките на половин миг се изправи, обърна се и, лишен от пръчката си, стовари цялата си бликаща нововъзстановена сила в един юмручен удар от непосредствена близост. Разпозна я в мига, в който челюстта й изпращя и очите й се оцъклиха, преди погледът в тях да се стопи в безсъзнание. Дъмбълдор я бе нарекъл Алекто.
- Хари!
- Потър!
Двата гласа се сляха за миг, а в следващия миг единият секна.
Хари видя зеленото сияние и, както и преди, не успя да направи нищо. Сърцето му спря от внезапното замлъкване - прекалено познато... прекалено могъщо... прекалено необратимо.
- Смит! - изтръгна се от гърлото на Чо - Хари вече бе успял да я разпознае, задъхан от облекчение, че развяната коса зад втурналото се в центъра на опасността момиче бе черна, а не огнена на цвят...


*

Сълзите, които бе сдържала с неимоверно усилие, бликнаха от очите й с триумфираща жестокост.
- Зак!...
От дясната страна на Хари Потър и малко под него, Закарайъс Смит бе застинал за миг върху "Кометата" с широко отворени очи, сякаш вцепенен от изненада. От обичайното му подигравателно изражение нямаше и следа - в очите му се четеше само неверие, въпрос... и, съвсем по детски, неразбиране, обида. Без саркастичната маска изглеждаше много, много млад.
"Кометата" започна да пада заедно с ездача си, а няколко метра по-ниско безжизненото тяло се отдели от метлата и се понесе в обятията на приветливата земя.

Стори го толкова бързо, че в собствените й спомени движението й бе като размазана светкавица... В един миг бе представлявала неподвижна купчинка с разкървавени колене, безчувствена към болката, парализирана единствено от раздиращата агония, с която душата й сякаш се опитваше да се разкъса на парчета. В следващия ръката й се стрелна мълниеносно, запращайки зашеметяващи снаряди към двамата й приятели. Бе убедена, че няма доброволно да я оставят да тръгне втори път. Щяха ли да я намразят? Беше ли това по-лошо от убиването на друго човешко същество? Вече бе сторила най-страшното. Какво значение имаше още мъничко вина?
Съзнанието й се избистри по невероятен начин. Усещането бе ново за нея и може би щеше да я изненада, ако способността й да изпитва някакви емоции не се стапяше с изумителна скорост - никога досега не бе познавала такава яснота на ума, такава пределна съсредоточеност. Това ли било значи да разкъсаш душата си? Да отвориш пропаст между кристалната чистота на студеното съзнание от една страна и тормозещите емоции от другата, да им обърнеш гръб, да ги натикаш в затвор с непристъпни стени, да ги заключиш там, откъдето нямат власт над теб и никога повече няма да могат да те наранят...
Без влудяващото присъствие на сгърчващия душата страх, без разсейването от трепетни вълнения, светът бе по своему красив - изящна плетеница от причини и следствия, безпогрешна машина, задвижвана от взаимодействия и закономерности, които само освободеният от емоциите ум можеше да проумее. Само на това ниво на яснота бе достъпно познанието за силите, които в действителност управляват реалността, само тук ставаха ясни правилните ходове, точните лостове за дърпане, които да накарат машината да се подчинява така, както волята нареди. Тук, в хладното пространство на перфектното разбиране, нямаше болка; нямаше угризения, нито тревоги, нито гняв, нито отчаяние...
Имаше само цел.
Само един-единствен смисъл.

Метлата на Луна вероятно все още бе в работещо състояние - не бе паднала прекалено отвисоко - но Джини не искаше да поема рискове.
- Съжалявам - прошепна тя на Невил, докато издърпваше дръжката на допотопната "Сребърна стрела" от парализираните му пръсти, и се зачуди дали съжалява наистина. Беше смайващо как в такъв момент съзнанието й не възразяваше да се ангажира с размишления по този напълно лишен от важност въпрос. Няколко лостчета се размърдаха, някакви колелца се завъртяха, доставяйки отговора, че вероятно някаква част от нея действително изпитваше угризения, но това бе частта, заключена зад дебелите стени, без право на глас.
"Сребърната стрела" излетя, без каквато и да е надежда да достигне целта си навреме, но онова, което бе останало от душата на ездачката й, бе вързано за целта с невидимо въже и теглеше, заплашвайки да я разкъса на парчета, а смисъл извън преследването не съществуваше. Затова, все пак - излетя.


*
Невероятно, но изглеждаше, че може би не бе толкова невъзможно да се измъкнат...
Мигът тържествуване, който маскираната фигура, пратила смъртоносното проклятие към Смит, си бе позволила, й коства триумфа, заедно с пръчката. Победоносното "Експелиармус" звъннало с гласа на Дийн съвсем наблизо, накара нещо в Хари да пожелае да се усмихне, въпреки беснеещия страх и пристъпа на заслепяваща ярост. Наложи му се да крещи, разбира се. Чо плачеше, както обикновено, и по някакъв начин това бе отприщило необуздана вълна от раздразнение в гърдите му. Джини нямаше да хленчи в такъв момент, Джини щеше да съумее да подреди приоритетите си по важност...
Прекалено бе погълнат от гняв и преизпълнен с вълнението от мисълта за смятаното доскоро за немислимо спасение, за да осъзнае, че по собствените му бузи има влага.
Към списъка загинали, защитавайки го, току-що се бе прибавило ново име, и нямаше особено значение, че името на Смит не будеше симпатии у него.

Жената на име Алекто не беше проблем. Необходими им бяха само секунди, а тя не даваше признаци, че скоро ще се завърне от блаженото царство на безсъзнанието. Щом веднъж горе-долу се взе в ръце, Чо успя някак си да изхълца предварителната им идея - не бяха разчитали на някакъв невероятен шанс да победят в сблъсък с неколцината Смъртожадни - този път го нямаше Орденът на Феникса да им се притече на помощ в решителния момент. Идеята, доколкото изобщо разполагаха с някакво подобие на план, бе просто да оцелеят достатъчно дълго, за да може някой да се приближи достатъчно, за да го сграбчи. Още докато тя говореше, групичката сражаващи се грифиндорци зад тях започна да се топи.
Видял, че целта е достигната, пръв изчезна Шеймъс Финиган, обвил ръце около все още неумеещия да се магипортира Колин Крийви. Смъртожадният, който се бе залепил за тях, нададе някакъв нечленоразделен крясък и се обърна в търсене на нова цел. Дийн Томас се стопи във въздуха пред него.
- Трите метли - задъхано обясни Чо, през бурята от сълзи, в които дъхът й се давеше. - Хари! Сега!...
Хари кимна, планът беше добър. Представата за меката светлина в уютния салон на Розмерта се оформи в съзнанието му, решимостта го изпълни като спотаената сила в свит юмрук. Само за миг част от увереността му се преля в колебание и той протегна ръка към Чо, сигурен, че тя все още няма как да е овладяла магипортирането.
Смъртожадните зад тях бяха останали без противници, и като огромни хищни птици, развели черните си наметала, щяха да ги връхлетят след миг, след четвърт миг... Хари стисна ръката на Чо и привика решимостта отново.
И...


И...
...в този миг...
... някой зад тях извика:
- Ха!
Триумфът в дрезгавия глас накара Хари да се обърне и последното късче миг бе загубено, а с него - и надеждата, и немислимият шанс за спасение, и смисълът, и животът.
- НЕ! - изрева Хари, пускайки ръката на чернокосото момиче. Образът на салона на "Трите метли" избледня в ума му, изместен от непоносимата реалност пред него. Хари се понесе към връхлитащия враг, от който един черен хищник се бе отделил, за да пресрещне пристигащия подарък от съдбата. - ДЖИНИ! НЕ!!!
Някой от Смъртожадните се изсмя, някой изкрещя проклятие.

В този момент втората група, летяща насреща им, най-сетне долетя.
Нечий студен глас кресна гневно нареждане.

*

Джини има време точно колкото да осъзнае, че не може да стори нищо, освен да умре безсмислена и безполезна смърт, преди червената светлина да се вреже в нея. А после болката... Болката изпълни цялата вселена. Болката плъзна в сърцевината на костите й, превърна кръвта й във врящо масло. Нервите й зацвърчаха, живи късове плът в нажежена до стапяне пъклена пещ.
Джини закрещя.

*

- ДЖИНИ! - в ума на Хари Потър, забравил за съществуването на останалия свят, имаше място само за една мисъл. До нея! Стигни до нея! До нея, преди реалността да полудее напълно! До нея, преди да се свърши светът!
Светът свърши много бързо след това, съвсем просто и безвкусно. Нямаше светкавици, адски тътен и гърмовен ек. Нямаше раздиращ плътта на битието трус. Нямаше адски пламъци. Светът не се взриви, не избухна в хиляди виещи късчета...
Просто свърши.
Зелена светлина и вик, преливащ от злобен триумф.
Хари се стрелна пред видението от кошмарите си - пищящата червенокосата фигура, размахваща ръце, тресейки се в безпомощна агония - миг преди проклятието да я достигне.



***************************************************
***************************************************
***************************************************
***************************************************
***************************************************
***************************************************


Джини отвори очи.
Бе сънувала кошмар. Ужасен кошмар.
Смъртожадните бяха нападнали Хогуортс Експрес, бяха отвлекли Хари... и нея... Хари бе поел смъртоносното проклятие, предназначено за нея... Хари...
Хари бе загинал вместо нея...
Само сън, помисли си тя, докато всяка фибра, всяка клетка в тялото й трепереше от облекчение и от спомена за преживения ужас. Само сън!

Огледа се. Умът й все още бе в плен на кошмара и не смогна веднага да осъзнае къде се намира. Очите й поемаха гледката на околното пространство, но съзнанието й още известно време отказваше да регистрира образа. Постоя така около минута, с невиждащ поглед, втренчен някъде във въздуха пред нея.
После съзнанието й полека започна да се отърсва от ступора и след малко в него изникна първият въпрос:
Къде... съм?

Малко по малко сетивата й започнаха да отбелязват обстановката наоколо. Това със сигурност не беше място, в което бе свикнала да се събужда, и все пак в него имаше нещо смътно познато, близко, не чуждо. Сякаш бе посещавала това място преди. Спомняше си как бе заспала в купето, сгушена в Хари... но сега определено не се намираше във влак, и бе сама. Дали и този спомен не бе част от съня? Джини се помъчи да се върне още малко назад в паметта си, търсейки момента, в който се бе озовала на това ново място. В спомените й не изникна нищо полезно. Последният път, когато бе заспивала преди пътуването... реално или не... беше в Хогуортс, предната нощ... дали? Доколкото си спомняше, не бе успяла да заспи... или се бе унесла, неосъзнавайки потапянето си в света на кошмара? Каква част от спомените й бяха истински и колко - родени в съня?

Бе се събудила върху легло с бели чаршафи, завита с меко одеяло, което лъхаше на нещо познато. Завесите на високите прозорци бяха издърпани встрани, но стъклата бяха тъмни, значи отвън беше нощ. Прозорците... Джини ахна лекичко, когато разпознаването стопи мъглата във възприятията й.
Та това беше болничното крило на Хогуортс!

Джини предпазливо стъпи на пода. Бе облечена в бяла нощница, макар и да не си спомняше как дрехата се е озовала върху нея. Какво й се бе случило? Кой я бе довел тук и защо?
Прекоси пода и отвори вратата и в този момент от някъде наблизо някой извика тихо:
- Тя е будна!

Изведнъж стаята се изпълни с познати лица. Хърмаяни се спусна да я прегърне, пребледняла, с подути от плач очи и изпохапани устни. Невил пристъпваше от крак на крак, стискайки и разпускайки юмруци, и сякаш на няколко пъти се опитваше да заговори, но думите се запъваха в гърлото му. Дийн Томас колебливо протегна ръка към нея, но ръката му не стигна до лицето й, затрепери на половината разстояние и се отпусна отчаяно.
- Хари - прошепна Джини дрезгаво. Очите й трескаво търсеха в групата познати лица онова, което щеше да я убеди, че наистина се е събудила, че кошмарът е свършил. Търсеха и оставаха празни.
- Джини... - прошепна Хърмаяни и я сграбчи за раменете с движение, което приличаше на спазъм. По бузите на по-голямата девойка потекоха сълзи. - Джини. Трябва да бъдеш силна, Джини. О, Джини!
- Не, не - изхриптя Джини, размахвайки ръце да се освободи. - Не, това беше сън, аз се събудих, събудих се, това беше сън! Не е истина! Не е истина! Хърмаяни, той не е мъртъв, не може - не може! Нали се събудих!
- Джини... Джини, толкова съжалявам - изхълца Хърмаяни, все още вкопчена в нея. - И на мен ми се иска да се събудя, Джини! Да се събудя и да разбера, че нищо от това не се е случило!
- Не... - простена Джини отново, сгърчи се на отчаяно кълбо и заплака.
Сълзите потекоха, отприщени като лятна буря, всичката болка, всичката вина и срам, и страх, и отчаяние, които не толкова отдавна си бе въобразила, че е заключила в непревземаема тъмница, се втурнаха да разнищят душата й със свирепа мъст. Отново и отново се мъчеше да посегне към желаното убеждение, че всичко това не се случва наистина. Да се скрие в убежището на отричането, да затвори очи и да повярва в невъзможното. И отново и отново истината я изтръгваше оттам и я разтърсваше с жестоката си мощ, като ураган, размятащ безпомощна парцалена кукла в раздираното от стихията небе.
- Не... - шепнеше Джини, без да осъзнава думите си, думите, лишени от смисъл сега, когато всеки смисъл си бе отишъл. Устните й, изоставени от умиращата й воля, продължаваха да потрепват конвулсивно, безсмислено, изричайки думичката, която нямаше да й донесе спасение. - Не...
- Удариха го със смъртоносно проклятие, Джини - промълви Чо Чан, коленичила на пода до леглото и скрила лице в дланите си.
"Предназначено за мен. За МЕН."

Кошмарът се бе завърнал.

Замъкът въздиша в тъмнината. Замъкът търпи, защото знае.
Знае истини толкова дълбоки, че за хората е страшно да посягат към тях, през многовечните слоеве илюзия, в които човешката душа неизбежно полита да се удави. Знае тайните в сърцевината на реалността. Знае причините и знае цената.
Замъкът е стар, и мъдър, и притежава могъщество, което човешкият ум не е създаден да проумее...


След като нападателите оставили "Хогуортс експрес" зарязан насред полето, от влака излетели десетки сови. И немалко метли. Джини се надяваше, че всички са стигнали благополучно там, където е трябвало. Не след дълго пристигнала помощ, макар и прекалено късно, за да може да промени каквото и да е. Ърни Макмилън бил намерен мъртъв, костите му - смлени от директния удар с рушаща всичко пред себе си магия. Момичето, което се бе опитал да защити, като по чудо оцеляло, макар че след като се бе свестило от припадъка, очите му били празни и лишени от разсъдък. Лавендър Браун била заварена хлипаща над безжизненото тяло на Рон и убитото момче до него. По-късно се оказало, че Рон все още диша, макар и едва-едва. Така и не дошъл в съзнание, но животът му, според лечителите, които незабавно го отвели, вече бил вън от опасност.
Хърмаяни разказа всичко това с пребледнели, треперещи устни, тръпнейки от спомена за собствения си си сблъсък с Непростимо проклятие, след който като по чудо се бе разминала с минимални травми. Когато спомена името на Рон, гласът й изневери... Джини не бе успяла да види брат си - беше се събудила точно преди спешният отряд от "Свети Мънго" да отнесе и нея в болницата, след като Чо бе разказала - без съмнение през потоци от сълзи - какво се бе случило във въздуха. Самата Чо бе избягала панически след... след...
... след смъртта на Хари...
... летейки като подгонена от демони, върху "Светкавицата", чиято скорост бе спасила живота й. Джини, поразена от "Круцио", бе паднала от метлата от около двеста фута височина и всички - Чо, както и Смъртожадните - я бяха сметнали за мъртва. По-късно, когато Чо, Дийн и другите оцелели, вече в безопасност зад стените на Хогуортс, бяха разказали всичко на Макгонагъл, самата стара професорка бе издирила Джини, за да я прибере лично в замъка. Чо се чувстваше виновна, че я бе оставила насред полето, макар и искрено да бе повярвала в смъртта й.
Невил и Луна бяха пристигнали сами, след като се бяха отърсили от зашеметяващата магия. Джини така и не бе събрала кураж да ги погледне в очите, не смеейки да се изправи срещу присъдата, която се боеше, че ще срещне там.
Лечителите се бяха погрижили за изпотрошените й кости и макар че всяко сантиметърче плът я болеше зверски, тялото й поне беше цяло, а не маса разкървавени останки. След като шокът от осъзнаването бе започнал да се уталожва, болката се настани на мястото на вцепенението. Бе се опитала да се изтръгне от прегръдката на Хърмаяни, да хукне нанякъде, да се махне, да изчезне - но не бе успяла да направи и крачка, преди виещите й в агония мускули да я предадат, всяка кост да запращи от болка и от очите й да рукнат внезапни потоци ненавиждани сълзи. Лечителката, която се грижеше за нея, отказа да й дава повече болкоуспокояващи с обяснението, че болката от движението поне ще я държи мирна.
Джини не искаше да лежи мирна. В неподвижността наистина нямаше болка, но имаше мисли. Спомени... Вина...
"Да не се чувстваш цял без мен."
Сила ли бях, или слабост?
"ДЖИНИ!!!"
Но нали се събудих!... Хари!...
"Когато се беше втурнал към теб."
"Дано стигнеш за погребението на свети Потър!"
По-силни... по-мъдри... заедно.
"Сам..."
"АВАДА КЕДАВРА!"
Един-единствен смисъл...
Не. Не бяхме по-силни. Не бяхме по-мъдри, нито по-добри...
Душата й се гърчеше, жадувайки за чистотата на физическата болка. Простичката, телесна агония, чието прорязващо, кървавочервено острие бе толкова ослепително ярко, че бе способно да измести спомените...

След още няколко часа, вече в сърцето на нощта, бе започнала отново да прави плахи усилия да се движи и опитите й бяха възнаградени - бе успяла да стане от леглото, помръдвайки само с микроскопични движения, сантиметър по сантиметър, докато накрая се бе озовала извън болничната стая. Първоначалното й, едва съзнавано желание бе да стигне до седмия етаж, но съвсем скоро се убеди колко наивно и безразсъдно е да се надява на успех в сегашното си състояние. Протестиращите й мускули едва я бяха отвели до стълбището, където се бе свлякла на пода пред първото стъпало, безпомощна и задъхана, неспособна да си поеме дъх от болка.

- Да ти помогна ли, Джини?
- Луна... - изхриптя Джини. - Луна...?
- Знам къде отиваш - каза русокосото момиче спокойно и приклекна до нея. Джини замижа, борейки се с предателските сълзи, но борбата й бе обречена, реките от болка я надвиха и горчивите струи потекоха по бузите й. Луна хвана лицето й в длани с жест, чиято нежност я сепна.
Джини плахо погледна към странната си приятелка. В очите на Луна нямаше присъда, нито негодувание. Само тиха тъга.
- Да вървим, Джини.
Не искаше да пита. Вече нямаше значение как, и защо, и дали... Подпряна на рамото с разпиляна по него сламеноруса коса, в която лунната светлина играеше причудлив танц, Джини се остави да я водят.
Знаеше накъде.


***


Арката бе същата, каквато си я спомняше, но стаята се бе променила.
В мига, в който прекрачи прага, Джини изгуби усещането, че се намира в затворено пространство. Бе пристъпила в нощна градина. Под стъпалата й се трошаха сухи листа. Мирисът на трева и далечен дъжд погъделичка ноздрите й. Земята под нея въздъхна, сякаш в края на дълго очакване.
Над главата й нямаше таван, а небе, и макар въздухът да бе спокойно неподвижен, в косите й сякаш играеше невидим полъх. Същият, вероятно, от който ефирната завеса се диплеше с несдържано вълнение. Джини не искаше да поглежда към небето и все пак знаеше с какво ще е изпълнено то. Не искаше да гледа звездите, не искаше и тяхната обреченост в душата си.
Но бледите светила пронизваха завесата на клепачите й, дори когато затвореше очи. И пищяха в черепа й, догаряйки в предсмъртна агония.
- Понякога няма избор - съгласи се Луна с неизречения й вопъл. - А понякога... понякога има.
- Как е възможно... откъде... Луна? - прошепна Джини почти нечуто. Гласът й унило потъваше в тихо безсилие. - Ти...?
- Времето за въпроси е вече зад теб - промълви Луна и се отдръпна встрани, оставяйки я сама срещу арката.

Значи бе сбъркала.
Присъда имаше, а времето бе това за изпълнението й.


Впрочем толкова ли бе лошо наистина? Смисълът си бе отишъл и нямаше да се върне.
Бе свършила вярата. Вече нямаше надежда за спасение. Скоро щеше да има още болка, още страх, още трупове. Още смърт и още кошмари, още вина.
Любовта бе мъртва.
От тази страна на завесата я чакаше само безкраен беззвезден кошмар.
В част от нея плахо се роди смътната надежда, че отвъд завесата ще я чака...
... някой...
Джини затисна новородената мечта под канара от безнадеждност и я умъртви безмълвно. В невидимия свод над нея една светлинка угасна с безгласен стон.
Това бе времето за справедливост, а в небето на отчаянието нямаше място за звезди.

- Хари...
Джини пристъпи през воала от мрак.

... и се озова от другата страна на арката. Завесата потръпваше зад гърба й. Нищо не се бе променило - нощта, невидимите треви, едва доловимият вятър.
Джини се намръщи леко.
Бе очаквала... какво бе очаквала всъщност? Отвъден свят? Царство на мъртвите? Адски пламъци и реки от лава?
Всичко друго, но не и нещата да си останат същите.

Джини се обърна и докосна древната каменна арка. Спомняше си как бе видяла Сириус Блек да пропада през сенчестия воал... същият като този...

... само че Сириус бе изчезнал без следа, а Джини си стоеше от другата страна на арката, цяла-целеничка и напълно жива, все едно просто я бе заобиколила.

До нея прошумоляха стъпки.
- Това не е Арката на смъртта - промърмори Джини. - Прилича на нея... но... не е.
- Разбира се, че не е - съгласи се тихият глас на Луна Лъвгуд. - Има само една, нали разбираш. Магически артефакт с такава мощ е почти невъзможно да се пресъздаде.
- А ти не си Луна.
- Не. Не съм.




(продължението друг път, ама рекох да пусна началото, колкото да ви подразня )

- Каква е целта на всичко това? - попита Джини тихо.
- Целта е твоя - отвърна съществото, приело облика на Луна. - Само ти можеш да я разкриеш, аз мога единствено да ти предложа средствата за това.
- Как да те наричам?
- "Луна" прекалено странно ли ще е за теб? - попита кротко русокосата. - Предположих, че с този образ ще предизвикам най-малко въпроси...
- Така е - съгласи се Джини. - Отдавна сме се отказали да питаме Луна защо прави това или онова. Но коя си ти в действителност? Ти ли беше с мен... вчера... или истинската Луна? Жива ли е тя?
- Тя. Жива е. Аз... не мога да напусна замъка.
- Но коя си ти?
"Луна" се усмихна леко и прекрачи през арката. Джини раздразнено заобиколи каменния постамент, за да я пресрещне от другата страна, но там нямаше никого.
- Хей! - ядоса се Джини.
Единственият отговор бе прошумоляването на лек ветрец в клоните на близко дърво, невидимо заради нощната тъма.
Джини постоя няколко минути, раздирана от противоречиви емоции. Внезапният наплив от чувства в гърдите й я остави леко замаяна. Само преди минути бе решила, че всеки смисъл си е отишъл, че единственото, което й остава, е да покани чернотата на небитието да я изпълни, да погълне болката и да не остави нищо... Раздразнението, негодуванието, гневът - това бяха емоции, принадлежащи на другия свят, онзи, който бе оставила зад себе си. Защо я изпълваха сега?
Джини закрачи в посоката, където би трябвало да се намира вратата на Нужната стая, оставяйки арката зад гърба си. Вървя доста дълго, без да срещне стена. Вместо това мирисът на гора се задълбочи и Джини потръпна от нощния студ.
Потръпването я накара да установи с изненада, че вече не изпитва болка никъде по тялото си. Странно как не го бе забелязала досега. Бе вървяла, търсейки вратата, може би около десетина минути, а само преди да влезе в Нужната стая всяка стъпка бе карала тялото й да стене в агония, бе се наложило "Луна" буквално да я влачи...

"Мога единствено да ти предложа средствата", бе казало странното създание, и изглежда честно се бе заело с това.

След няколко минути небето постепенно посивя, а от изток се появи червено зарево. Дърветата, престанали да бъдат невидими, я караха да се чувства дребна - масивни и тъмни, извисили внушителни стволове към избледняващите звезди. Джини неволно погледна назад, без да знае какво търси - ориентир, отправна точка, нещо, към което да прикрепи мислен знак, място, при което може да пожелае да се върне...
Каменната арка я нямаше. Пред очите й се простираше само гора.
Отново, както когато се бе събудила в болничното крило, Джини изпита натрапчивото чувство, че е била тук преди. От дърветата лъхаше на неясна заплаха, но не насочена конкретно към нея, а изначално присъща на това място, древно място, опасно място, коварната гора от приказките, в която дечицата се губят и зад всяко дърво дебнат чудати зверове...
- Забранената гора - промълви Джини в почуда.
Арката ли я бе довела тук?

Джини се затича, оставяйки се на неопределения усет да я води по трудно различимите пътеки между стволовете. Понякога й се струваше, че разпознава една или друга група дървета, полянка, храсталак; понякога - че за първи път се озовава тук и се е загубила безнадеждно, и ще скита в невярната гора, докато косите й побелеят и очите й изплачат всичките си сълзи. Не понечи да разсъждава къде се предполага да стигне, бе се отказала да мисли и да се колебае - щом разумът не бе способен да й посочи пътя, може би стъпалата й щяха да го сторят.
Внезапно от небето долетя песен: неземен, невъзможно, болезнено красив звук...
Джини спря като поразена от мълния, с такава сила я удари в сърцето вълшебната мелодия. Бе изтъкана от печал и светлина, песен без думи, песен на съдбата - чиста, непоносимо прекрасна и безнадеждна, побрала реки от сияйни сълзи, неизлечима загуба, болка, от която светликът на деня помръква и земята стене в отчаяние. Звукът сграбчи сърцето й като в диамантени нокти и то закърви, и викът му отекна като ехо на песента, душата й запя собствената си болка, същата песен, същото скръбно оплакване...
Джини познаваше този звук... тази песен... вече бе чувала тази песен.
- Фоукс... - прошепна тя замаяно.
Но...
Как...
Фениксът...
Пред нея дърветата се бяха разредили и на сивата светлина на утрото в далечината се откроиха очертанията на Хогуортс.

Джини обърса с ръка сълзите си и, сякаш теглена от някаква невидима верига, се затича отново, задъхана, неспособна да спре разтърсващите я дълбоки спазми от ридания, които караха тялото й да полита в неочаквани посоки, заплашваха да я накарат да се препъне, да я лишат от равновесие, да подкосят коленете й; тичаше, без да вижда пред себе си, плачеше и хълцаше, а песента на феникса отекваше в нея, докато накрая остави и последните дървета зад гърба си и се взря през горещината в очите си към гледката отпред.
Пред нея бе езерото, а пространството от другата му страна сега бе изпълнено с неизброимо множество хора със сериозни, бледи лица. Сърцето й се разтуптя неистово от поредното внезапно усещане за дежа вю, но този път не неясно и неопределено, а съвсем конкретно, прорязващо душата й до сълзи, до крясък, до изпепеляваща болка...
Близо до езерото се издигаше величествена бяла гробница, а някъде в небето гласът на Фоукс довършваше оплаквателната си песен...

Джини се затътри натам бавно, неуверено, боейки се, че треперещите й колене ще я предадат всеки момент. Не искаше вече да се пита как е възможно, и защо, и дали...
Един път вече повярвах, че е било сън, повярвах, че съм се събудила... повярвах и...
Нямаше да има сили да понесе това още веднъж.

- Джини?

Гласът...

Гласът нахлу в нея като пролетна буря - разбушува се като вилнееща океанска стихия. Гласът бе ослепителна светлина, мълния, от които очите й ослепяха и в ушите й затътна грохотът от хиляда отприщени лавини. Гласът...

Не! Няма да се обърна! Няма да повярвам отново! Не отново! Не мога... Моля те, нека... Нека се събудя СЕГА или да сънувам до края на вечността...

- Джини... Слушай... Аз...
- Не! - викът се откъсна от гърдите й с неудържима сила, раздра гърлото й и изкънтя оглушително в собствените й уши.
- Джини - какво?
Гласът прозвуча объркано.
Джини рязко пое дъх и се завъртя.
- Не! - извика тя отново, почти в несвяст. - Не! Не си го и помисляй!
- Джини?
Тя се хвърли в обятията му, сграбчи косата му с ръце, впи тлеещите си устни в неговите. Под кожата й бавно започна да се разгаря гигантски пожар.
Ако е сън, нека спя, докато свърши светът. Нека...
- Хари - зашепна тя, вкопчена в него. Вдиша аромата му, погали бузите му, гърдите, раменете, вплете пръсти в неговите, внимателно, колебливо, сякаш боейки се, че ще го изгори с нажеженото си докосване; плътта й сякаш гореше в алени пламъци, кръвта й се бе превърнала в лава, дъхът й пареше.
- Джини... Джини, добре ли си?
- Да - издиша тя замаяно. - Не знам. Не... Да. Вече да.
- Търсих те цяла сутрин - промърмори той, галейки я неуверено по косата. - Къде изчезна?
- Излязох... да се разходя - обясни тя, без да излиза от унеса си, макар за кратко да я обезпокои странното чувство, че нещо не е съвсем така, че нещо не е съвсем наред... - Беше ми... подтиснато... повървях малко.
Това бе точно така, спомни си тя с известна изненада, а после се учуди на изненадата си. Бе излязла преди разсъмване, преди погребението на Дъмбълдор, защото цяла нощ се бе въртяла в леглото от нерви и се бе надявала чистият хладен въздух да прогони страшилищата от главата й. Стъпките я бяха отвели до Забранената гора, без тя да го осъзнае, докато песента на Фоукс не я бе върнала в реалността...
- Джини... виж...
- Недей - прошепна тя с бледи устни, знаейки какво се опитва да й каже той. - Не. Не!
- Джини, исках...
- Няма да се разделяме! Няма да искаш това от мен!
- Джини... не съм сигурен дали мога... Виж, Джини, просто... сега имам... неща, които трябва...
- Не! НЕ! Не те намерих отново, за да те загубя толкова глупаво!
- Намерила си ме? Отново? - Хари смръщи вежди. - Джини, за какво говориш?
- Не знам - простена тя и отново се вкопчи в него. - Не знам... Хари... Всичко е толкова объркано.
Всичко бе толкова объркано. Къде бе отишла цялата смисленост на света?
- Няма да ти позволя, чуваш ли - шепнеше Джини, притискайки се към него, към единственото нещо, в което бе сигурна, Хари, нейната котва в този океан от безумие. - Не мога да те изгубя, Хари, не мога, не мога!

Отново и отново я връхлиташе усещането, че сънува, че нищо от всичко това не се случва в действителност; после пък й се струваше, че току-що се е пробудила от ужасен кошмар; тялото й все още трепереше от убеждението, че е преживяла някакъв неистов ужас, но умът й не бе способен да задържи спомените и те бавно се стапяха, очертанията им се размиха и постепенно избледняха, а ветровете на реалността отнесоха неясните им сенки.